Свръхчувствителност

Преувеличава се значението на детството. Залагам на наследственост, не е  измислица "одрал си кожата на...". Не отричам отровните родители ,среда, но не са толкова много. Просто децата приличат на някого, случва се на точно един родственик, може да  е назад, в деди.
 Убедих се ,че всеки носи "травми", все нещо не е било таман.
 Не решава проблем родител да носи "чадър" над дете, другата крайност на потиснато дете. Да ходи да се разправя с някой  обидил го, да изтъква чувствителност. По-добре да го учи да се справя с проблем, да избира битки, да може да  "прескочи" обида или да отвърне някак.
 Та всички носим рани и сме чувствителни, рядко някой би признал, че е темерут и носи много, не му пука да го плюят, засрамват , третират с присмех. Околните не се поправят и  променят от нас, ние се променяме, особено с годините ,като ни налегнат  силни, гадни проблеми и неща, спираме да мислим за закачки. А в живота често идват гадости и при всеки. Няма изключения. Мрънкай , реви, очисти душата, измий я и  пак отново живей.
 И виж себе си първо ,да няма кой ми такова в гащите.

Да, някои са твърде чувствителни. Ама пък си е техен проблем.
Една колежка преди време ми се разсърди и не ми говореше бая време, че и се опитваше да се зъби, защото казах в почивката в разговор с друга колежка /и тя беше/, че не харесвам големи породи кучета и ме е страх от тях. А тя има две огромни. Не сме говорили за нейните кучета, говорих си по принцип.
Държа се инфантилно, а ми беше много симпатична. Спрях да говоря с нея, разкарах я от фейса. Накарах и се, помолих я с мен да разговаря само по служебни въпроси.
Оказва се, че е трябвало пет човека за бая време да и обясняват, че аз имам страх от големи кучета, имам си травма. Също така са и обяснявали, че всеки има право да харесва или не харесва всякакви животни. Мина и след пет месеца и се осъзна, ама аз си продължих да я игнорирам.
Не ми трябват такива ощипани моми, не съм длъжна да стъпвам на пръсти около никой.
Иначе имаше проблем с хормони. Почти цяла плеяда от хормони. Ама аз вина нямам.
И аз съм имала, ама баш така не съм се държала.

Очевидно сте тревожен тип. При него определящото е занижената самооценка.

Имате ли кошмарен сън, който се повтаря често?

Бихте ли се обърнали към психолог за помощ?

Всичко, което описвате, съм изпитвала в даден период, тийн и по-млади години, в отношенията с хората. Но с течение на времето и след като поопознах хората и мотивите им, година и половина работа с професор-психолог, много неща наистина “не ги мисля” дори, колкото и клиширано и банално да звучи. Не се засягам нито на неуместни шеги, нито на критика, нито, хипотетично, бих се ядосала на обида. Хората по принцип отделят толкова малко внимание на другите, всеки си живее в своя си свят, мисли за своите си неща и проблеми, че още щом се обърне и ви е забравил. Препоръчвам в това отношение книгата на Мигел Руис - “Четирите споразумения”, третото описва чудесно защо никога не трябва да приемаме нещата лично. Освен това, както се споменава по-горе, действията на хората нямат нищо общо с нас, а са плод на моментна реакция, на възпитание, на модел на поведение и общуване, на манталитет. Не бих се засегнала  от нищо, свивам рамене, прощавам и не се занимавам, ако е еднократно. Знам, че един щастлив човек никога не би тръгнал да се заяжда, обижда друг ей така, такова поведение по-скоро предизвика в мен съжаление и съчувствие.

Същото е и с критиката. Естествено, не я игнорирам директно, бих се замислила, дали е конструктивна, дали има резон, но хората си обичат да дават непоискани съвети и да критикуват за щяло и нещяло, изобщо не обръщам внимание. Преди две-три години прочетох един цитат, който се превърна в максима: “Не приемам критика от хора, от които сама не бих потърсила съвет”. Така че забележки и неоснователна критика влизат през едното и излизат през другото ухо, единствено ме вълнува мнението на близките ми хора и такива, които уважавам. На другите им благодаря за изразената критика и така. А ако се повтаря, питам директно дали се опитват да ме критикуват и за какво по-конкретно или какво се опитват да направят. Не бих си загубила съня заради забележка. Това е което мога да споделя, което ми помага на мен да се справям със свръхчувствителността. Също си селектирам хората, с които ми е приятно да съм в една компания и да общувам. С останалите много вежливо и много уважително минимален контакт по необходимост, енергийни вампири, драма кралици, груби, нетактични хора, такива, които ползват другите за кошче за душевни отпадъци, нямат шанс, съжалявам, прекалено много ме натоварват, а аз нямам неизчерпаема енергия.

Много хора дори не разбират, че съм свръхчувствителна, считат ме за резервирана и дистанцирана, само интуитивните усещат и близките знаят.

Тук съм на мнението на Кака Сийка и Елора. Чуя ли някой да се самоопределя като "много чувствителен", гледам да не общувам много-много, освен ако не е крайно наложително. Всички хора имаме чувства, и всички реагираме на всяко дразнение на околната среда. Въпрос на емоционална и психическа зрялост е, тези реакции да са в някакви обществено приемливи рамки. Отделно е добре да се проверява редовно хормоналния баланс - в някои случаи може да става въпрос за здравословен проблем, и колкото по-рано се открие той, толкова по-голям е шансът да се овладее и излекува.
Специално на работното място рев, фасони, детинско мълчание и игнориране са абсолютно неприемливи. В работата всеки е там, за да се вършат конкретни задачи. Ако някой не може да свърши нещо, има си шефове, има събрания - обяснява причината, включително посочва ако някой по пътя не му е дал необходима информация и съдействие, застава зад резултата, и си носи последствията. Не всеки става за всяка работа, затова като не ти изнася - просто търсиш своето място. Но пет човека да работят здраво и работата да върви без проблем, и само една префинена мимоза да реве със сълзи колко ѝ е трудно, как всички я мразят и никой не ѝ обяснява - проблемът обикновено не е в петимата

Продължавайте да работите с психолози, защото това наистина е сериозен проблем. При вас явно е спонтанна реакция, но други хора изобщо не приемат нещата толкова навътре, но демонстрират, че така го чувстват, с цел манипулация и емоционално изнудване. Освен най-близките, които ви познават и знаят, че наистина се касае за проблем, останалите автоматично ще ви причислят към групата на манипулаторите. Отстрани изглежда така, сякаш не можете да понасяте чуждо мнение, не можете да търпите критика, смятате, че сте прави за всичко и трябва да става винаги това, което вие искате. Например ситуацията с филма може да се изтълкува и така - "разплаквам се на филма, който си избрал ти, така че следващия път ще гледаме филма, който съм избрала аз".

Това, че някои от близките ви са се научили да общуват с вас спрямо вашите изисквания, според мен ви прави лоша услуга. Повечето хора ще се отдръпнат - било защото се чувстват манипулирани, или пък защото не искат да са принудително в ролята на злодеи, които нараняват невинни. Близките ви са принудени да смилат и филтрират всичко, така че да не ви засегнат, но това е до време. От един момент нататък ролите дете-родител се сменят в обратна посока и досегашното дете трябва да взема трудните решения, а не да плаче колко е ужасно всичко. Нормалните мъже искат равностойна партньорка, а не цвете в саксия.

С тези ваши нагласи сте направо магнит за насилници. За тях е перфектно да ви изолират от всички онези хора, които ви нараняват, обиждат, разплакват и да ви създадат един илюзорен балон. Всеки опит да излезете от този балон е все по-болезнен, докато накрая не стане невъзможно да се отделите от насилника

Имам подобен често повтарящ се сън, преследва ме някаква група и иска да ме убие, аз съм сам, стрелям по тях, но автомата ми плюе куршумите все едно ги замерям с прашка или засича, или ми свършват пълнителите. Не знам до колко има връзка с чувствителност или не увереност, в критични ситуации се справям доста добре и бързо намирам решение.

В дългосрочен план комуникацията с подобен свръхчувствителен индивид на практика е мъчение. Всичко е поза и добре премислено / ограничено до минимум съдържание с единствената цел да се избегнат сълзи, драми и безкрайно анализиране.
Бих избягвала такива в по-близкото ми обкръжение, ако се налага. Малко като енергийни вампири са, прехвърляйки тяхната несигурност върху останалите, умишлено или не, под формата на непрестанен стрес какво си казал, правилно ли си се изразил, добре ли си разбран и прочие.

Много не се разбира какво представлява свръхчувствителността. Не е не несигурност и ниско самочувствие, не е хормонални проблеми, не е тревожност, не е докачливост, а вродено свръхактивиране на нервната система за всякакви стимули - звук, светлина,  тълпи, кофеин, негативна енергия. Когато човек се научи, най-добре с терапия, как да контролира физиологичната реакция, така и комуникацията си с хора, няма никакви проблеми нито за самия човек, нито за околните. Проблемът е, че малко хора се обръщат към специалист, защото да посещаваш психолог за мнозина все още е табу. Аз от години съм нямала вечер на превъзбудимост да не мога да заспя, единствено ако пия кафе след 4 будувам като кукуряк посред нощите. А в отношенията с хората просто се обграждащ в близкия кръг с хора с високо емоционално IQ, които също ценят добри и хармонични отношения без да си пускаме хапливи шегички например та да си кажем истината и всичко е точно.

Очевидно в темата не става дума за свръхчувствителни към светлина. Както писа някой нагоре - като чуя някой да се обявява за свръхчувствителен, ясно е, че става дума за тегав характер и трудно комуникиращ, а не че не понася силни звуци.

Темата е зададена точно за вродената свръхчувствителност - hypersensibility person syndrome - което включва и чувствителност към светлина, звуци (затова се препоръчва носене на звукоизолиращи слушалки), емоции. Вече кой какво разбира и как интерпретира е друг въпрос. А за комуникацията, да, тегава е, като няма общи допирни точки. Така че дистанция с хора на различна вълна и няма драма

Ами допирните точки на работното място какви да са, освен по работа... Или някой очаква специално за него десетина негови колеги да направят челна стойка, за да не го травмират с поглед, полъх, дума или каквото там, да се чудят какви са му темите, как да го предразполагат, какво да направят, за да не се обиди.
Всъщност на работа как да е, но такъв човек в семейството вече е голямата трудност.

Чета темата от самото начало, до момента не съм коментирала.
И аз имам силна чувствителност към светлина, звуци и всякакви други външни стимули, но не смятам, че околните са длъжни постоянно да се съобразяват с крехката ми душа, така че с времето се научих да реагирам на заобикалящия ме свят като нормален човек. Всеки, който претендира да е пораснал и зрял, би трябвало да притежава умението да се владее пред хората. Като останеш сам, прави каквото искаш, но никой не е длъжен да ти търпи емоционалните реакции. Плюс това за мен е въпрос и на самоуважение да се държа подобаващо сред хора. Когато остана насаме със себе си, мога да се депресирам или да (само)агресирам на воля.

Това са си Ваши впечатления и мнение за хора, които може да са или да не са свръхчувствителни. И е Ваше право и работа как ще се справяте с това, което определяте като проблемно поведение.

Аз, като човек с HPS от малка написах вече, че съм работила по въпроса и нито се цупя, нито внушавам на някого някакви негативни чувства, нито се засягам или обиждам, а в повечето случаи просто игнорирам. Притежавам необходимите комуникативни и социални умения да се дистанцирам съвсем преднамерено от поведение и хора, които не ми допадат, както и да пренасочвам разговора в посока, която искам, и изобщо не стигам до тези състояния на “адски мъки”, с които уж свръхачувствителните измъчват околните. Не знам аз съм си във вътрешен мир със себе си и околните. А и досега никой не се е оплаквал от мен, а не да не контактувам с хора, смол толк и общи приказки от време на време винаги вършат работа.

Точно защото всеки пише от собствен опит и впечателния мисля ясно се вижда, че работата в посока овладяване е изключителна рядкост. И че масовото е на тежкия характер да се рисува ореол на чувствителност и емоционалност, до която останалите членове на колектива и обществото не са дорасли. А всъщност става дума за обикновена докачливост, мнителност, неспособност за общуване - неща, които повярвайте, са адски натоварващи за околните.