Православието като начин на живот-7

Като чета поста на Катерица " за четенето и стараенето се сещам, че зад това стоят няколко неща. Това е може би добро пред Бога като за начало , защото Той вижда, че имаме желание да го намерим, но иска да ни каже така не става, недей да бързаш приемам те такъв , какъвто си, а това ни е трудно да го повярваме, поне в началото.
Аз в такъв филм се бях вкарала, че ако знаех предварително сигурно щях да се самоубия. Пиша го буквално( дано не се уплашите от мен и спрете да ми отговаряте).
И случая беше такъв, че само четях и от страх едва ли не престанах да живея. Това вече е прекалено.
Всичките неща , с носенето на забрадка, пола, целуването на икони( тогава не го разбирах) и въобще православния начин на живот.
Трябваше да минат години, за да мога да дойда на себе си. Но  това е прекалено.
Чувала съм от моят духовен отец,че и други хора бързат, но му се доверих, тогава и сега, че всичко ще се оправи и на Бога имам някакво доверие вече.
Може би някой ще ми каже как някакво доверие. Трябва да правиш това и това ( да ходиш всяка неделя на църква, да носиш винаги забрадка, да заставаш от ляво, да си знаеш мястото и да не пееш на клира и др.
Не можем да сме перфектни нестава.
2. Че все още ми е трудно да повярвам , че Бог не иска повече от това, което мога
3. Че това, което е написано в Библията е вярно и това , че ние сме самоуверени деца/ възрастни и искаме да знаем повече от Бога и Светиите ни довежда до...
Лошо е това от опит. Надявам се тук във форума да няма такива. Все пак сме вярващи.
Господ да ни помилва всички!
4. Има по-рационални хора.И аз съм така. Това е природа. Няма лошо да  четем , ще намерим истината. Ама аз се и поругах с Бога някак си.
Катерица хареса ми това, което си написала искрено, намери смелост да го споделиш. Всичките тези неща, че и още съм правила, ама Бог е милостив и прощава.
Това стана като изповед. Както и да е.
Много се притеснявам, много се срамувам и съм " затворена", не се усещам винаги какво пиша, затова извинете , ако съм досадила или съм се бъркала в някой пост повече да давам съвети без да ги искате.
Притчата/ случката, която M I A  разказа за рибарят ми прилича на Св Николай .
Простете, ако има нещо. Днес се надявам да взема причастие.

Моето ,разби се е много крайно. Но се оказва, че много хора бързаме

Аз пък много лесно приех това за дрехите в църквата. Имам си пола и шал за църква. Не ме смущава това по никакъв начин. Игуменката на манастир Света Троица ми каза, че на Бог са противни мъж в женски дрехи и жена в мъжки. И й вярвам, че е така. Полата ми е дълга и черна, от лек непрозрачен цвят, и си нося още един лек шал. Не ги усещам в чантата. Ако съм с панталон или дънки просто слагам полата отгоре и това е.

Искам да ви попитам за вашето мнение, че днес изпаднах в малко неловка ситуация. Дълго обмислях след това нещата и кардиналния ми въпрос се свежда до: Ясно е, че трябва да мразим греха, но трябва ли да мразим грешниците?
Представете си хубаво гадните грешници от една страна: крадци взимащи последния залък на бедните, безмилостни и жестоки убийци, гнусни развратници и т.н. и т.н. Представете си и някой надут горделив пуяк, който си мисли, че всичко знае и от всичко разбира.
От друга страна си представете божиите повели за любов и прошка.
Трябва ли да мразим НЕРАЗКАЯЛИТЕ се грешници?

НЕ.

M_I_A, Бог мрази греха, но обича човека. Него Го боли когато грешим, защото по този начин се отдалечаваме от Него. Но това не може да Го спре да ни обича, защото Той ни обикна още преди да го познаем, още докато всички бяхме грешни и даде Единородния Си Син за нас за да имаме спасение. Грехът е робство, защото човек извършва повечето си грехове поради своята зависимост, доста често той просто не може да овладее страстите си и затова остава подвластен на тях. Няма как Той да иска да мразим хората. По-скоро трябва да се молим за тях, понеже са оплетени в мрежите на дявола и са заслепени от земните богатства, които са тленни. Такива хора са за съжаление, а не за омраза. Те не са почувствали що е истинска Любов и радост и животът им се пропилява в трупане на грехове. Освен това всички сме грешни, няма нито един достоен сред нас, така че не трябва да се мислим за по-безгрешни от другите. Не забравяйте, че спасението идва чрез Божията благодат, а не чрез заслуги!

Shanan4e, същите бяха имоите съображения и основания. Но опоненът ми ме обвини, че защитавам злото, описвайки ми греховете на тези хора, които изглеждат тежки дори в човешките, не само в божиите очи. Опитвам се да съм обективна, доколкото мога, да потърся грешката в себе си. И се зачудих дали, защото съм имала късмета до сега да не сблъсквам с голямо зло, да не би да не го познавам добре и благодушието ми, всъщност да е едно овчедушие.
Не искам по никакъв начин да оправдавам греха, просто смятам че не е моя работа да съдя грешниците, особено когато не ги познавам добре.

о, след като разбрах това правило и аз влизам в Църква с пола.. Но в делника си нося предимно панталони. Така съм отгледана, така съм свикнала, в професията ми така е много по- практично....Да не говоря, че в предишната ми работа имах униформа с панталон.
Но панталона, като облекло за жена при мен вече е проблем, виждам го като проблем... а преди не беше.
Относно насилието  да правя добро... исках да пиша, но за сега ще се въздържа.
Със сигурност обаче ще споделя, че от някои "православни" публикации усещам злокобна студенина, назидателно поучение, а не Любов и емпатия.

Абсолютно си права! Какъвто и да е грехът, не сме ние, които трябва да съдим. Естествено, че няма как да подкрепяме действията на тези хора, но това не значи, че трябва и да ги осъждаме. Ако има как да им помогнем да достигнат до покаяние (ако имаме такава духовна подготовка) е добре, ако не - по-добре, според мен, да се въздържаме от осъдителни слова.

И друг съм го споделяла, че не съм постигнала това духовно извисяване, да не мразя злото в човешки образ.
Но не пишеше ли "мрази злото, а се подвизавай с доброто" (по памет).
Да си призная това, че осъждам несправедливостта гласно (понякога), ме кара да се чувствам далеч от "не съди за да не бъдеш съден" и ме разстройва, че съм далеч от Спасението.

Много е трудно това да не съдим. Според мен въпросът е след като усетим, че го правим да се покаем, да поискаме да не го правим повече. Да се помолим да ни бъде простено и да ни се помогне следващият път да се въздържаме повече. И Св. Петър 3 пъти се отрече от Исус, но след като осъзна какво е направил се покая и му беше простено. 🤗 Така че въпросът е да искаме да се променим и да се молим за това.

Дари, ти да не си мислиш, че аз не мразя и не осъждам? В този конкретен случай просто събеседникът ми беше на мнение различно от моето Вкара в аргументацията християнство и православие и аз разбира се, взех да се терзая. Е, при всички случаи и за двете страни се получи по-добре спор, отколкото дружно по християнски да си оплюем някого колко е лош, пък ние колко сме бели и добри.

При мен сякаш "проблемът " с осъждането дойде след като задълбах в православието.
В него видях едно остро и категорично разграничаване на наш'те и ваш'те... А исках да разбера коя съм, как съм расла и въз основа на това какви избори правя, сред какви съседи и колеги живея...... коя е моята вяра.
И това сериозно подкопа цялото ми светоусещане- видимо, невидимо, тризимерно, многоизмерно, тленно, нетленно: всякакво.
Смея да вярвам, че не съм съдила човек. Но съм имала случаи, в които съм стигала до ръба на пропастта, при  което просто съм нямала друг избор, освен да кажа- "стоп"; аз бях до тук... не защото не обичам Човека... не защото не обичам Господа.. а защото дадена ситуация и човек, ме вкарва в грях. И понеже се боря колкото ми е по силата, с греха... съм категоризирала дадено изпитание като водещо ме към погибел , а не към спасение на душата ми.
Не знам до къде стига отсяването, категоризирането за добра и лоша постъпка, която е зла за душата ни и от къде започва съденето.
Лично аз многократно се убеждавам, че много пъти, когато съм се насилвала да правя добро, да реагирам с добро, да търся баланса, да търся мира, разбирателството и Любовта, съм стигала точно до бездната на потрес, ужас и усещане за "смъртната сянка". Точно защото съм се насилвала... като някакъв мазохист....

или по малко грешни, за да ги съдим.
Теоретично е така, но на практика е много трудно. Как да се смири човек! Слушам новините сутринта - убито момиче, взривен апартамент, починала жена и т.н.
Много добре знам какво е написано, какво е казано, но в такива случаи, не само, че не мога да се смиря, а дори не мога да се моля за смирение.

И на мен ми предстои да се смиря сега.