Подсъзнанието може всичко 27 /Линкове за всички техники има на първа стр./

  • 118 251
  • 744
  •   1
Отговори
# 225
  • Мнения: 1 422
Малко "нова тема"  Embarassed.. Случвало ли ви се е с цялото си тяло, с цялото си същество да усещате, че нещо е по определен начин, а да няма практически в смисъл реални доказателства за това. Или поне да не се виждат.... ъъъ с просто око  Laughing

# 226
  • Варна
  • Мнения: 2 305
Klemy, както Монда казва, всеки си има различни задачи. Твоята задача в този живот вероятно е да преодолееш друг проблем, а не проблемът за равенството между мъжете и жените.

Не  разбирате ли, че да правиш досущ като родителите си и да правиш точно обратното на което те са правили реално е едно и също? Залюлели сте махалото от едната крайна точка до другата крайна точка. Резултатът може да изглежда различен, но всъщност е еднакъв - човек пак се чувства в неравновесие.

Отнасят се към теб с насилие, ти търпиш или отговаряш с насилие - това са пак двете крайни точки.

Опитват се изцяло да те контролират, на свой ред ти контролираш напълно или пускаш всичко на тотален самотек - това са пак двете крайни точки.

Когато човек спре в средата, проблемът изчезва и няма последствия, които да предаде съзнателно или несъзнателно на децата си.

Монда, "да премине през препятствието с любов" - какво значи това? Да се бунтува вътрешно и да се опитва със силови методи и ритуали да си наложи любов? Това не е любов, това е мазохизъм. Аз поне така и не се научих да отвръщам на някого с любов, когато той се отнася зле с мен, само за да бъда добра християнка. Независимо какъв е тоя човек - мой родител или друг ближен. Лесно ми става да го обичам само когато го разбера. Тогава просто няма как да му се ядосвам, виждам нараненото дете в него, а как да се сърдиш на наранено дете?

Мисля, че вътрешния ни стремеж на всички е да изживеем живота си в мир и покой със себе си. Не да го живеем в страдание, не да го живеем в страх, че колелото на кармата ще ни прегази. Това е моята философия, компилирана от всичко прочетено. Естествено, всеки може да живее според каквито правила иска.

# 227
  • la Città Eterna
  • Мнения: 375
....... жени, които в името на криворазбраното търпене и вечно прощаване си седят на задника във връзки, в които все повече ги унижават. Виждам колко е мъчително за тях и не виждам каква проява на любов е това. Те вече нито обичат себе си, нито обичат мъжете си. Те пък, виждайки такова овче търпение сякаш пробват до какви висоти могат да достигнат в пренебрежителното си отношение......

Проверено на личен гръб. 11 години. 100% гаранция, че е вярно.

...За разделението на половете, както Ралико споделя, в обезценяването на труда и т.н.- не е случайно, че сме се родили тук в тези страни в които това е така, а не на Запад. Имаме нeщо излишно, което така ни го чистят...

Не е вярно. Италия е в категорията "на запад". Жените тук се чувстват основно като инкубатори за поколението. Да, гласят се и ходят на фризьор поне веднъж в седмицата, някои и всеки ден и дотам. Майчинството е 4 месеца, ясли и детски градини почти няма, ако някоя жена иска да работи и да бъде майка - заплатата й трябва да отива за бавачка. Т.е. дилемата е дали да си седи в къщи и да си гледа сама детето, или да го гледа друг, а тя да се надява на някое евро в повече от това, което трябва да плати за тази услуга. Много жени избират да си седят в къщи. Непрекъснато се сблъсквам с твърдението, че жените трябва да работят само почасово или на половин ден. Мъжете като цяло са убедени, че мястото на жената е край печката и пералнята, а жените слабо надигат глас, че съвременната жена има право да работи. Да не говорим, че и тук си дондуркат синовете до 40+ (викат им "мамони").

Аз две години спорих с мъжа ми да ми разреши да работя, добре че вижда, че издиша финансово, след кредита който тегли и след като сина му напусна работа и се върна в университета. Сега ми помага да си търся работа, но това далеч не е толкова проста работа, колкото беше в България. Вярвам, че ще успея. Но ето например вчера - негов колега му казва, че е видял обява в голям магазин, че търсят продавачка за щанд с козметика. Обажда ме да ме пита дали с моите дипломи и професия, бих се прежалила (за което му благодаря безкрайно много, най-после не гледа на мен като на екзотичен сувенир от Източна Европа). Казвам му, да, искам да изкарвам пари на всяка цена, каквато и да е работа, само слугиня по къщите на хората не искам да работя. На което той отговаря, че ще си помисли. При следващи няколко разговора ми обясни, че по-скоро не иска да работя това, защото магазините имали много дълго работно време, понякога изисквали да се работи в събота и неделя, както и по празници. А той не иска това за мен. И да съм знаела, че ако от някъде ми предложат почасова работа или на половин работен ден, да приема, дори да е само 500 евро заплатата, нали е по-добре от нищо.... Толкоз за "ориенталския" манталитет на българина и "западняшкия" на италианеца... Имам подобни впечатления, че и германките не работят или си намират работа с много малко работно време, за да са на разположение на домашните си. Някак си ми е трудно да оценя такава "женственост", приемам го за унизително, нещо като жената е обречена да е слугиня на всички, а ако заработи нещо - нейно си е, колкото да си плати за фризьор и маникюрист...

# 228
  • Добрич
  • Мнения: 5 453
Рози и рози, имам аналитично мислене и съм проницателна. Обикновено за всяко нещо си има причина. Дори да не се вижда на пръв поглед. Колкото и нелогично да ми е изглеждало нещо, просто съм търсила причината. Никога не съм се съмнявала в съществуването и. Понякога обаче я виждаме веднага, а друг път ни трябва време, за да прогледнем.

# 229
  • Мнения: 13 512
ПРЕКАЛЕНО ЛИЧНИ НЕЩА НАПИСАХ

Последна редакция: ср, 04 авг 2010, 15:27 от monda

# 230
  • Мнения: 1 422
....Опитват се изцяло да те контролират, на свой ред ти контролираш напълно или пускаш всичко на тотален самотек - това са пак двете крайни точки.....

Оооооооооооооооохххххххххххххх - това как си го хванах преди малко повече от година и как си се занимавам с него маса време вече.... Връзката контрол/ свобода и как съм я пренесла върху личните си взаимоотношения от семейството. Мен ме оставяха свободна в доста отношения, но методът да ми се насадят разбирания кое е правилно и кое не е, е много качествена възпитана и изключително силова манипулация. От своя страна аз реагирах с години много агресивно на опити да ми се наложи от друг човек поведение. И в момента най-добре действам, когато ми се постави цел, но ме оставят аз да избирам метода. След някои занимания открих за себе си, че въпросът възникваше, когато решах, че ме отхвърлят мен лично, че критикуват мен лично, а не че просто са на друго вмнение хората около мене или имат нещо против самото проявление на поведението ми. Отне ми време да разгранича концепцията за човека и за поведението му. Спрямо себе си.

Една търпелива и опитна жена тази пролет ми показа какво значи да каже "не" на определено мое поведение, което да не значи "не" на самата мене. Макар че близах рани цял месец и още го правя (да си призная). Ужастно ме болеше, че тази жена отхвърли нещо, което в онзи много нагнетен и проблемен за мене момент смятах за единственото възможно. А се оказа, че не е. И както все казвам "Не се умира толкова лесно"  Laughing Laughing. Само на себе си е добре по-честичко да го повтарям. Безкрайно благодарна съм й, че реагира по този начин, защото ми помогна да се отърся. А колко ме болеше само от реакцията й, колко ме болеше.... До момента, в който не каза едно конкретно изречение, и всичко не утихна. И не си налегнах парцалите, да си свърша сама моята работа. Затова я обичам, защото вижда отгоре ситуациите, отстрани. Макар и да боли.

# 231
  • la Città Eterna
  • Мнения: 375
Klemy, и аз се кълнях, че никога няма да се разведа (за да докажа на майка ми, че всеки мъж може да се превъзпита  ooooh!) никога няма да оставя детето си в лапите на бабите (заради садизма, с който е отгледала нея и нас собствената й майка Naughty), но.... животът винаги ми е доказвал правилото "Никога не казвай никога". Разведох се около 11 години след онова нейно писмо, в което ми написа колко дълбоко не е съгласна с връзката ми с този човек, как се разминаваме духовно и интелектуално, как нямаме никакви общи интереси и теми за разговор.... И с бебе в ръцете, под неин натиск купих апартамент с кредити, заради които изведнъж възникна потребност от двойно по-големи доходи от онези, които имах. За първи път оставих детето при нея, когато правих ремонт и пренасях багажа, после докато завърша докторантурата и ходя на работа, после когато стартирах бизнеса ми и ремонтирах и обзавеждах офис - всичко сама. Опитах се да държа детето покрай мен, но прецених, че вместо се въргаля в стърготини и боклуци, и да виси да диша лакове и бои по нощите, докато аз работя по проекти на компютъра и чакам да изсъхне нещо, за да продължа, е по-добре отново да отиде при майка ми. Така й се събраха доста месеци далеч от мама и разви комплекс за изоставяне. Точно това, от което най-много се пазех. Не виждам да съм имала друг избор. Както казват monda и Lilibon
Цитат
всеки си има различни задачи. Твоята задача в този живот вероятно е да преодолееш друг проблем, а не проблемът за равенството между мъжете и жените.
.

Lilibon, има начин да се преодолее агресията, породена от безсилието, когато като дете си бил подложен на насилие. Най-малкото като осъзнаеш, че вече не си безсилно дете и можеш да контролираш ситуацията. Можеш да не позволяваш да те тормозят, можеш да остояваш правата си. Това едно дете не знае, а възръстият, израстнал от такова дете подсъзнателно изпада в "безпомощно" състояние всеки път, когато обстоятелствата върнат спомените за онова време. За онази история, която ти разказах на лични, можех да не реагирам агресивно и емоционално, а просто да отстоя позицията си хладнокръвно и самоуверено, както бих сторила сега. Тогава все още не знаех, че има моменти, в които реагираме като Детето в нас (това го научих от книгата за транзакционния анализ - коя компонента от нас реагира - Детето, Родителят или Възрастният, хубаво е човек да се замисля преди да реагира спонтанно). Винаги има начин да поставиш на мястото му някой, който се опитва да ти навлезе в личното пространство без агресия, а с респект и достойнство. Любовта означава да му простиш великодушно наглостта, като приемеш, че също е човешко същество със своите недостатъци. Не да ги търпиш, а да му позволиш да си ги има, стига да не ти ги натрапва. Някои хора го умеят до съвършенство това изкуство, аз сега се уча...

В тази връзка, бих искала да ви попитам, какво мислите за изповедта като начин за преодоляване на негативните преживявания?



Рози и рози, да, случвало ми се е. И аз като Вела съм аналитичен тип. Няма случай това усещане да ме е подвело. Ако съм си наложила да се абстрахирам от него и да се престоря, че всичко е наред, много скоро се е разкривало, че предчувствието е било вярно, колкото и абсурдно да е изглеждало в началото. По-добре се осланяй на интуицията си.

Вела, успех с детенцето. Възможно е да е развила невроза защото нещо в семейството ви я кара да се чувства пренебрегната. Моята разви подобна невроза след  скандали между мен и баща й (беше я взел за уикенда след като цяла година не се обаждаше и я наговорил повече да не ме обича и да не иска да живее при мен) - повръщаше всяка вечер точно в 20 часа (и редовно при возене в атвомобил), независимо какво е яла и дали изобщо е яла. Беше на диета, вземаше някакви хапчета в продължение на 3 месеца по препоръка на детски гастроентеролог. Напикаваше се всяка нощ, въпреки че след бебешката възраст такъв проблем нямаше. Всичко приключи с идването ни в Италия. Първия път стояхме 10 дни и нито веднъж не прояви тези невротични симптоми, втория път дойдохме завинаги. Нейните психолози си го обясняват с това, че тя преживява подсъзнателно всичко, което аз изпитвам, т.е. моя стрес и притеснения са се пренесли върху нея и това са били реакциите на организма й. Тъй като в Италия самата аз съм се чувствала в безопастност от агресията на баща й, самата тя не изпитва подобни чувства и няма подобни реакции. Помисли и ти дали по някакъв начин не й прехвърляш твои негативни емоции или баща й - децата са свръхчувствителни към нашите емоции и настроения, независимо какво се опитваме да прикрием и как позираме пред тях. Книгата си струва, ще се увериш още от първите страници. По средата се анализират различни отклонения от нормите. На последните са съвети как да се преодолеят проблемите.

# 232
  • Мнения: 1 422
Рози и рози, да, случвало ми се е. И аз като Вела съм аналитичен тип. Няма случай това усещане да ме е подвело. Ако съм си наложила да се абстрахирам от него и да се престоря, че всичко е наред, много скоро се е разкривало, че предчувствието е било вярно, колкото и абсурдно да е изглеждало в началото. По-добре се осланяй на интуицията си.

В конкретния случай говоря за ситуация, в която даден човек симпатизира на моето отношение към определена ситуация. Така го усещам. Просто отвътре съм напълно сигурна, че човекът питае към мене много много положително чувство и иска всячески да се включи в определена дейност и развитие на съществуващите отношения (не ми се разказва, че е дълго и оплетено и не в това е въпросът). Само че това не се проявява директно на настоящия етап. Понякога като ме прихване логиката се хващам, че анализирам за конкретни действия, които да потвърждават или оборват моето усещане, но махвам с ръка и си казвам, да ама аз така го чувствам. И продължавам да вярвам в реакциите на тялото си, в отклика, в сливането!

За разведряване нещо, което ми пратиха и направо попаднах в задочно клубно занятие по моята любима Смехотерапия:

“Изпращам това, защото определено при мен имаше ефект и всички, които следват този съвет биха имали много по-спокоен живот.
Следвайки едно просто правило, което чух от едно здравно предаване най-после постигнах своя вътрешен мир и душевно спокойствие. Докторът в предаването съветваше, че за да се постигне това е необходимо да довършиш всички неща, които си започнал.

Така че се огледах вкъщи за неща, които съм започнал и стоят недовършени и преди да тръгна за работа тази сутрин довърших една бутилка "Мерло", една бутилка "Шардоне", ендна ботилка "Бейлис", дна бутхилка с воткъ, дно стекше биришка, към шетфърт ракииийка, ндна малкъ мъстишшшкааа, млкху тортичшкхааа... иии... ндни шукуладофи бунбонкички..

И си немате нъ предхстаа колку ми е кефф и спукхоиноо...
Пр..препр... препредайте тфа на койтуу може повеше да постигнт душевън мир..”

# 233
  • София
  • Мнения: 1 724

Терапията за душевен мир: Joy

Последна редакция: ср, 04 авг 2010, 16:54 от Енита

# 234
  • София
  • Мнения: 6 798
Abies, напротив, винаги имаме друг избор. Да кажеш - нямам избор е да свалиш отговорността от себе си.  Naughty Имала си избор, но си предпочела този.
Тозно заради тази психоза от изоставяне няма да го направя. Почивка при баба за седмица - да, но цели месеци - категорично не. Макар че това, почивка при баба за седмица от две години не се е случвало. Както и да е. Не мисля, че се люшкам в крайности, защото аз не отказвам да дам децата за ваканция, но пък не ми и се предлага такъв вариант. Като се роди малкия ми предложиха да вземат "каката" на 1,10 месеца на 350км от нас, да я запишат там на ясла и да я виждам едва ли не 5 пъти годишно, за да ми било по-лесно!? Shocked Как може да ми е по-лесно далече от детето ми? За протокола завършвах магистратура. Как съм учила, писала дипломна работа и т.нат аз си знам. Посред нощите, докато другите спят. За това казвам, че винаги има избор.
Може да съм изнервена понякога, да си пзоволявам да крещя на децата, но знам, че след 5 минути и на мен и на тях им е минало. Както се сърдят и тръшкат врати, така след малко идват да се гушкаме и ми казват "Обичам те!". Според мен да си оставиш детето да го гледа баба е пълна липса на родителска отговорност. от гледна точка на детето, не на родителя. Но в случая мисля, че и двете точки са важни, не само родителската. Мисля го, защото аз точно изоставена се чувствах, когато живеех толкова години при баба ми и дядо ми. Мислих си, че майка ми не ме обича и за това не иска да ме гледа през седмицата. Вероятно не е така, но така го чувствах. Не мога да си позволя децата ми да чувстват същото. Предпочитам да си скапя задника от изтощение, но никога да не им минава през сърчицата мисълта, че мама не ги обича.

Последна редакция: ср, 04 авг 2010, 11:59 от Klemy

# 235
  • на брега на морето
  • Мнения: 6 237
Лилибон, Рози и рози, разтърсихте ме до основи.
Лилибон, чела съм те в друг подфорум. Оттогава не пропускам да прочета написно от теб. Имаш голям заряд от нежност и разбиране. Харесвам те.

# 236
  • Мнения: 1 568
Изядох книгата на Крион, хубава е, много Peace
Как ще прочета другите  newsm78 много пари ooooh! а на компа не мога и не мога Crossing Arms

# 237
  • Мнения: 3 929
В тази връзка, бих искала да ви попитам, какво мислите за изповедта като начин за преодоляване на негативните преживявания?

Мога да си позволя да се изповядам напълно само в дневника си, на някакъв лист или мислено пред Бога. Защото ако се изповядам пред човек, колкото и доверие да му имам, рискувам в някаква степен да остана неразбрана, което би ме натоварило и така би се удвоил негативизма, свързан с въпросните преживявания. Когато съм ядосана, гневя се на някого, засегната съм, обидена, тежи ми нещо, пиша в дневника си, който стана изповедник по-скоро, а в него споделям повече негативни преживявания. Все едно пиша, "изливам" лошото, затварям го и с това сякаш "изхвърлям" от себе си негативното.

# 238
  • Варна
  • Мнения: 640
 За изповедта, мога всичко да кажа на мъжа ми, имам и страхотна приятелка, споделям как се чувствам във определени ситуации, какви емоции ме терзаят, колко виновна, колко лоша се усещам в мислите си към определени хора. И да, както казват признат грях, половин грях , олеква ми, изслушана съм, разбрана, прокоментираме въпроса и това действително успокоява. Независимо изповедника какво мисли, мъжа ми често не е съгласен с моето поведение, очаква да съм по-пряма, по-остра, да умея незабавно да се защитя, или да умея да отказвам по-лесно, но така или иначе споделянето , признанието, изповедта на мен ми помагат.

# 239
  • Мнения: 77
В тази връзка, бих искала да ви попитам, какво мислите за изповедта като начин за преодоляване на негативните преживявания?

Мога да си позволя да се изповядам напълно само в дневника си, на някакъв лист или мислено пред Бога. Защото ако се изповядам пред човек, колкото и доверие да му имам, рискувам в някаква степен да остана неразбрана, което би ме натоварило и така би се удвоил негативизма, свързан с въпросните преживявания. Когато съм ядосана, гневя се на някого, засегната съм, обидена, тежи ми нещо, пиша в дневника си, който стана изповедник по-скоро, а в него споделям повече негативни преживявания. Все едно пиша, "изливам" лошото, затварям го и с това сякаш "изхвърлям" от себе си негативното.
аз също бих се изповядала в дневника си.но понякога съм изпадала в ситуации когато имам нужда на кажа на някой а не да го напиша на лист.имам нужда в такива моменти да има на кой да кажа и имам чувството че после ми олеква-проблема не минава но поне замалко яростта и гнева който съм събрала се уталожва.поне на мен това ми помага.ако таях всичко в себе си или го пишех само на лист бих се чувствала много по-зле.

Общи условия

Активация на акаунт