Подсъзнанието може всичко 26 /Линкове за всички техники има на първа стр./

Споделям, мнението ти Desss.

Както darena е писала, когато се отнася за близки хора е много трудно. Ние живеем в социален свят и когато хората около нас, приятелите ни, семейството ни са избрали по- труден и по-дълъг път, това  се отразява и на нас. Вярно е, че всеки има право на избор, но ако живееш с този човек, малко или много имаш съвместна дейност, съвместни преживявания с него, които биха протекли по един или по друг начин според неговия избор. Подобно е положението и при съвместната дейност с колегите. Така, че нормално е да предлагаме помощ. Всъщност ние го правим заради себе си, заради собственото си добро, за да ни е по-лесно на нас. И както Desss казва, трябва да приемем избора на другия човек, независимо дали на нас ни харесва или не.

Ето, точно това исках да споделя и аз. Аз, например, съм от хората, които не обичат да натрапват помощтта си. Ако някой ме помоли за съвет или за помощ, АКО МОГА, давам съвет и помагам, но не предлагам първа. Защото... имам вкъщи един човек, който (извинявам се за грубия израз) е "на всяка манджа мерудия" и постоянно натрапва помощта си, без да имам аз или другите нужда от нея и когато не усети благодарност от наша страна или поне оценка, започва да натяква, да мърмори колко е благородна, а ние..."неблагодарници". Това за мен означава, че помощта й е користна, уж с добри намерения, ама... Не случайно са казали, че пътят към ада е осеян с добри намерения. Не прави непоискано добро - е един от принципите в моя живот.

monda, Маргало, Desss, Вела  напълно съм съгласна с това, което казвате.
Много съм далече от това да правя непоискани добрини или да натрапвам своята помощ. Но и аз съм чувала една поговорка за доброто: "Никое добро не остава ненаказано" и за съжаление съм имала случаи да се уверя в това. А би трябвало доброто да си е просто ........ добро, но явно има още много да уча.
 
Любов и щастие за всички   

Припомних си една притча докато ви четях, споделям

Притча за пеперудата
Веднъж в един пашкул се появила малка пукнатина и случайно минаващ човек стоял часове и наблюдавал как през тази малка цепнатина се опитвала да излезе пеперуда. Минало доста време, но пеперудата сякаш изоставила своите усилия, а цепнатината оставала все така малка. На човека му се сторило, че пеперудата е направила всичко възможно и че у нея не са останали никакви сили за каквото и да било повече. Тогава човекът решил да помогне на пеперудата: взел малко ножче и разрязал пашкула. Пеперуда излязла веднага. Но нейното телце било слабо и немощно, крилата й били недоразвити и едва се движели. Човекът продължил да наблюдава, мислейки че крилата на пеперудата ще се оправят, ще укрепнат и тя ще може да лети. Но нищо подобно не се случило.

През остатъка от живота си пеперудата се влачила по земята. Тя така и не могла да литне.

И всичко само заради това, че човекът, желаейки да й помогне, не разбрал, че усилието за излизане от пашкула е необходимо на пеперудата, за да може течността от тялото й да премине в крилата, те да се разгърнат и така тя да може да лети.

Животът заставял пеперудата с труд да напусне тази обвивка, за да може да расте и да се развива.

Понякога именно усилието ни е необходимо в живота.

Ако ни беше позволено да живеем, без да срещаме трудности, то бихме били ощетени. Ние не бихме могли да станем толкова силни, колкото сме сега. Никога не бихме могли да полетим.

Аз молих за сила ..., а животът ми даде трудности, за да ме направи силен.

Аз молих за мъдрост..., а животът ми даде проблеми за разрешаване.

Аз молих за богатство..., а животът ми даде мозък и мускули, за да мога да работя.

Аз молих да мога да летя..., а животът ми даде препятствия, за да мога да ги преодолявам.

Аз молих за любов..., а животът ми даде хора, на които мога да помогна да разрешат проблемите си.

Аз молих за блага..., а животът ми даде възможности.

Не получих нищо от това, за което молих... Но получих всичко, което ми е нужно.

Маргало, напълно съм съгласна с теб. Много разсъждавам над този въпрос, откакто съм с вас, почти от 9 месеца, повинаги стигам до въпроса:" Ами когато става въпрос за жизненоважен проблем на човек, когото обичаш или който е част от семейството- какво , ще го оставиш да страда или да си отиде, за да не даваш непоискани съвети", това също е отговорност да НЕ споделиш нещо, в което си убеден, че ще помогне.
monda, ами ако съдбата те е срещнала с този човек ИМЕННО  заради това, което ти носиш като информация и опит ...Не става въпрос за натрапване на изводи, за принуда, а за информация, примери, споделяне на личен опит...

Според мен зависи от ситуацията. В някои ситуации си е направо неуместно да започнеш да раздаваш съвети. А други сами те провокират да си кажеш мнението. И да, ако е формулирано точно като лично мнение, като неангажираща другия гледна точка, най-вероятно ще му е от полза - хем няма да се чувства обиден от намесата или притиснат да приеме нежелан съвет, хем ще я изслуша с отворено и неангажирано съзнание, и ако му пасва, може и да го приеме, а ако не - все едно нищо не се е случило. Съгласна съм, че в живота нищо не е случайно, но може да приемем като неслучайна и възможността да се научим да си стискаме езика зад зъбите, не само да търсим причина друг да приеме присъствието и съветите ни.


Преди се обаждах и без да ме питат и знам много добре последиците от такава намеса. Сега ми се случва да си спестя съветите към близки, които очевидно не желаят да ме слушат, но и да си кажа мнението на непознати, когато ситуацията изглежда като да търсят помощ. В такива моменти са винаги благодарни, а не засегнати от натрапването. Достатъчно е просто да наблюдаваме и изслушваме повече, отколкото говорим. И да си отворим устата само по най-внимателния и неангажиращ за другия начин. Не знам вие как сте, но на мен ако някой се опита да ми натрапи мнението си какво трябва да правя, дори да съвпада с моето и да изглежда наистина правилно, само заради "натиска", който приемам, че ми указва, автоматично ме кара да се отдръпна и откажа да правя нещото. В този смисъл, може би по-правилният подход е, първо да попиташ човека какво мисли да прави и след като ти "върне топката", на свой ред да си кажеш мнението.

Сигурно знаете, че психолозите никога не дават съвети, те задават насочващи въпроси, и то насочващи не към определено крайно решение, а към търсене на такова, без значение какво ще избере пациентът им. Рядко има само едно правилно решение и изход от дадена ситуация. Така че, нека не изпадаме в крайности между "аз никога не си казвам мнението" и "аз винаги опитвам да помогна", по средата стои изборът дали и как да го направим. Разбира се, това е само моето неангажиращо никого мнение     

Из Спомените на Петър Камбуров

според мен сме на тази земя, за да се учим и да служим 

Много хубава дискусия - прекрасни неща сте казали всички, момичета - да не изброявам, че сигурно ще пропусна някого. Abies ме подтикна да се включа и аз, а също и  Дарена - с думите:
Т.е. този въпрос има и една друга страна, извън морално-етичната или кармичната. За да ни "чуе", човекът, който, според нас, се намира в затруднено положение, трябва да е "готов", да вибрира на същата честота като отговора/съвета, който искаме да му дадем - а не да е на вълната на въпроса, оплакването. С други думи, това, че човекът изглежда или се чувства нещастен или се оплаква, в много случаи изобщо не значи, че е готов да чуе отговори или решения на проблема си. Дори в един от семинарите на Джери и Естер Хикс (Абрахам) се казва в пряк текст - ще получите всички отговори на въпросите, които ви вълнуват, дали ще успеете да ги "чуете" - това е друг въпрос. По-нататък се обяснява, че в много случаи, когато друг задава въпрос, който на теб ти е полезен, си по-склонен да чуеш отговора, защото тогава приемаш нещата с по-малко съпротива. Аз си го дообяснявам така - когато "съветваме" други, често те го усещат като менторстване, поучаване, четене на лекции или пък просто смятат, че нямат нужда някой друг да им обяснява как да си живеят живота - то тази причина се "съпротивляват" вътрешно и, на практика, не успяват да приемат съвета, дори и той да е много правилен и добронамерен.

Значително по-лесно обаче е да чуем разказ за някой друг в аналогична ситуация и да разсъждаваме за това, какво той може да направи. Тогава нямаме тази съпротива - и е много по-възможно после да приложим същото в своя живот - но тогава това ще си бъде наше решение, пътека, до която сме стигнали сами и, следователно, ще има ефект.

Или обърнато към нашата ситуация, и аз се старая да разграничавам нещата - ако не познавам човека, мога да подхвърля, че има и други начини на мислене и на решаване на проблема . т.е., да проверя, дали човекът се интересува и ако започне да задава въпроси, воден от истински интерес, а не за да спечели спор - ще кажа каквото мисля. Ако не - не. 

Що се отнася до близки хора, ако те са настроени със съпротива - прякото съветване, според мен, направо утежнява нещата, защото добавя съпротива към въпрос, по който човекът вече така или иначе има проблем. Там понякога помагат разкази за други хора - или още по-добре - за самата мен в подобна ситуация, без да се намеква изобщо, аз правя паралел. Тогава човек е по-склонен да си помисли - щом и тя го е изпитала и еди-какво си е помогнало, мога да опитам и аз. Не е задължително да го каже. Не е и задължително да си го помисли.

В крайна сметка, е много вярно, че винаги има много повече от един път към истината - дори всъщност - всички пътища водят към истината...
 

Аз вече гледам да не давам съвети, особено непоискани такива  
Вместо съвети пращам Рейки на човека или на ситуацията, разбира се с разрешение на Висшия Аз на човека и за благото на всички хора, до които се отнася  
Ако енергията се приеме и помогне по някакъв начин - ОК, ако ли пък не - значи човекът трябва да си мине през това изпитание или каквото е.


There's never just one right answer.  And there's never just one right question. - това го получих вчера като Послание от Вселената 

В този ред на мисли, вървели двама будистки монаси покрай една буйна река и видели една давеща се жена. Единият не реагирал въобще и другият учудено го попитал няма ли да направи нещо.  Първият казал "Такава й е кармата и нямаме право да се месим в нея." Вторият отново попитал "Откъде знаеш, че кармата й не е докато се дави, покрай реката да минат двама будистки монаси и те да я спасят?"

Та така...

Според мен човек никога не знае предварително кое ще е най-добре )

А пък ако много се чуди, винаги може да попита "Искаш ли да ти помогна"

И аз това имах предвид, като казах, че наистина няма случайни неща, но може срещата да е урок за нас да си замълчим, не само за другата страна да получи помощта ни. Та наистина, бих предпочела да помогна, но по-дискретно по възможност. В случай с давенето (физическото, духовното няма как да го оправим) обаче, няма да се замисля изобщо, а ще потърся начин да спася човека.


И това е хубав въпрос, но често хората казват "Не, не искам да те обременявам" поради ред причини - стеснителност, "добро" възпитание, гордост, инерция и навик... Общо взето деликатна работа....

Аз вече на правя така   като ми предлагат помощ не отказвам и съм благодарна  
Преди се свенях , чуствах се неудобно и т.н.
Кофтито е това че в повечето случаи дори да си мислим че даваме безрезервна помощ без нищо в замяна не е точно така   ... почти винаги Егото  ни се прокрадва и имаме очаквания и т.н.  
Пимерно ако не видим благодарност в очите на другия ни става кофти и обидно ....
или  пък си казваме " ей навремето му подадох ръка , а сега не се сеща за мен ..."    все такива "малки" и безобидни очаквания 

Трудно е де се преборим с очакванията ... но не и невъзможно  

Не напразно има такава народна поговорка


Направи добро и го хвърли в морето!
 

И това е хубав въпрос, но често хората казват "Не, не искам да те обременявам" поради ред причини - стеснителност, "добро" възпитание, гордост, инерция и навик... Общо взето деликатна работа....
[/quote]


Да, но пък от въпроса има две ползи:
1. Преставаш да се чудиш какво да правиш - дал си знак, че си насреща и оставяш нещата в ръцете на другия човек. Ако приеме помощта - действаш, ако не - учиш се да приемаш, че си има свободна воля, той да си решава

2. Това е урок и за другия човек - да се научи да иска и да приема помощ, защото много често отказът  също е породен от егото му и за да позволи да му помогнат се иска сила и от негова страна.

И към ДЕС
Ако приемат помощта ни пак две ползи

1. За другия човек - да се научи да бъде благодарен, да почувства,  че не  е сам и светът не е толкова враждебно място, че желанията му могат да бъдат изпълнени и на молбите му отговорено - ако е помолил Бог за помощ и т.н.

2. И за помагащия - да се учи да помага, без да чака нещо в замяна

Въобще - един проблем, ползи много

Та мисълта ми е, че вместо човек да се чуди какво да прави, да действа, пък после да се ориентира как точно да продължи.

  Alexa JT


За награда на доброто дело служи самото му извършване.

Сенка

Alexa JT, написала си онова, което мисля... Благодаря, че си го направила толкова ясно и изразно!