Не обичам мъжа си - кои от вас останаха и кои си тръгнаха

Напълно съм съгласна с това мнение.

Ако наистина си решила да сложиш край, действай по най-бързия начин! Не заради друго, а заради детето, което е все още малко и не си дава ясна сметка какво се случва. Имам познати, които се разделиха докато детето/децата бяха малки и моето впечатление е, че малките някакси естествено свикнаха с това, че мама и тати живеят на различни места. Познавам и такива, на които децата бяха по-големички, около 12-13 годишни, и го изживяха доста стресово. Та, най-важното, щади детето!
За финансовата независимост, добре е, че си осигурена, макар че липсата на мъжко рамо ще се усеща поне известно време, докато изградиш новия ритъм без човека до теб.
А ако успееш да запазиш брака си, да поправите нещата помежду си  - още по-добре!

Аз се разведох, без да сме имали никога чак такива обтегнати отношения с бившия. До последно си бяхме ОК, когато буквално избухна един проблем, който ни изпокара и след 6 месеца се разделих с него (при нас решение на проблема нямаше да има, ако бяхме останали заедно). Като съквартиранти сме живяли няколко месеца, а вие го правите от години - защо? Все едно вкъщи се връщаш да бойното поле, а не да си починеш и да си спокоен. Сама си отговори за колко време такъв живот имаш нерви...

И защо му е съсипала живота?

Тя първа охладнява към него, не прави секс с него, не иска да я докосва, съответно той се изнервя все повече и повече, но упорито не се разделят. Още преди да забременее, не я е привличал вече особено, но пък е искала дете и той се е явил удобен негов бъдещ баща.
Гледната му точка не ни е известна, но съм сигурна, има много какво да ни разкаже.

Всъщност, не тя му го е съсипала, а той сам го прави- човек с комплекси, който държи другите да не се досетят дори, се изживява така. Вечно настъпателен, вечно прав, вечно другите виновни за всичко и разбира се- най- близките, жена му, е най- силния дразнител.
Не бива да има друго мнение, не бива компанията да я харесва и недай си Боже- да я смята за умна и да се вслушва в мнението й.
В първите години, когато го обичаш и те привлича сексуално, наблягаш на положителните качества, преглъщаш вечната нервност, подвикванията, озъбването, но с времето изстиваш и нищо друго не остава, освен да си вдигнеш шапката.
Защото, юнакът не само няма да си сложи спирачка и да се опомни- напротив, той вече има под ръка   основен виновник за скапания си живот и ще продължи с психическия тормоз.

Да, и според Касита тя е му е съсипала живота?

Български хелзинкски комитет. Там тези, които БХК са решили да изкарат жертва, биват канонизирани за светци.
Същото прави потребителката абсурд във форума. Започва да блее и не сменя плочата.

Питах за твоето мнение, продължавам да не разбирам позицията ти. И ми е интересно да я разбера.

В подобно положение съм 😕 От доста време сме все на нож. Рядко успяваме да говорим нормално дори за дребни неща. Не казвам, че съм цвете, и двамата избухваме.  
Имаме две деца- на 4,5год. И на 1,5год. Женени сме от 6год. От тогава горе-долу не съм работила, имах една неуспешна бременност, след това първото дете. След две години забременях и с второто.
През цялото време съм била отдадена само на семейството и децата. Време лично за мен за тези години не съм имала почти никакво. Никой не ми помага с децата. Предполагам и това стоене вече 5 години у дома само с децата, ме изнервя допълнително. Имам нужда от време за себе си, за хобита, за приятели и социални контакти.
Мъжът ми много работи, в момента живеем в чужбина. Вечер е уморен и заспива рано. Нямам интерес почти никакъв вече към него. Сексът беше дълго време табу по време и след втората бременност.Сега е доста рядко.
Преди нова година бяхме стигнали някакъв тотален пик - само крещим,  зъбим се, обиждаме се, като врагове. Често сме на различно мнение относно отглеждането и възпитанието на децата.
Замисляла съм се да се разделим...но нищо конкретно. Имах чувството даже, че ако някой го попита, би казал, че всичко е наред. Не знам дали си даваше сметка докъде сме стигнали.
Покрай нова година си бяхме в България. Реших да говоря с него и да му кажа аз как виждам нещата и как се чувствам.
Мълчи. "Кажи бе, човек нещо". След малко " Еми аз не искам да се караме. Аз много те обичам".Това обичам те го чувам постоянно, но не го виждам, не го усещам и не знам дори дали го искам...
Не знам как стана така да се отдалечим един от друг и дали е възможно да се сближим отново. Аз съм доста охладняла към него.
Излях си душата. По-лесно е пред непознати ☺

Няма ли лентички с "нещастно женени "от еди колко години ?
Разбирам позицията на Касита.Права е,че е трябвало да го напусне, когат е разбрала,че не го обича.Не да му дава фалшиво спокойствие и да му губи времето.Сега той можеше да е щастливо женен за друга.Както и тя да намери подходящия.
А по темата не знам какво да и кажа точно.Ако е искала да си е тръгнала.Защо стои един Господ знае.

Ако питате мен двамата взаимно си тровят животите ...
Той си държи на мнението, авторката и тя си защитава тезите до последно без никой от двамата да се замисля дали в думите на отсрещния няма доза истинност.
Тя често му правела забележки, държала се студено, недоволно, знаела, че така го ядосва и провокира, но все пак продължавала. Той от своя страна в един момент избухва, стиска я, съска й, а тя разбира се му отвръща със същата словесна агресия без значение дали детето е около тях или не.
Тя от години нямала чувства към него ама решила, че иска дете и родила (не стана ясно дали мъжа й го е искал това дете, дали заради нея се е съгласил и го е създал), а сега обяснява как съжалявала, че му родила дете вместо да го напусне още тогава. Стои с него, защото не иска да е 30+ годишна самотна майка.
От друга страна смята, че мъжа й все още изпитва чувства към нея, което се подразбира и от съгласието му да посещават семеен терапевт.

Хах, така написано май съм по-склонна да се съглася с Касита.
Аз на мястото на мъжа й въобще нямаше да търпя с години подобно поведение. Чак му се чудя на нервите ...

Личното ми мнение е освен разбирателство, най-малкото липса на деспотизъм, е нужно и балансиране откъм време и натоварване между двамата/ при нужда и възможност и външна помощ/ - не бива да го има разделението : аз само ще работя и финансирам, а ти поемаш всичко друго по дома и децата/при положение, че жената не иска само това доброволно/. Оттам тръгват разногласия, отчуждаване, стремеж към подчиненост,  липса на желание за интимност, и става като лавина, въвлича се всичко...
Всеки има нужда освен задължения, да има време са себе си и свои интереси. Когато си решил да станеш родител/отнася се и за двамата/, децата би трябвало да са на първо място. Изключвам жени, които са избрали да бъдат само майки и домакини.

Аз съм авторката. Благодаря за мненията на всички. Не се изживявам като жертва. Обикновено в отношенията и двамата носят отговорност.  Absurd, благодаря за разбирането! GreenFlower  ! Особено първият ти пост е право в десетката, точно това е причината за агресията. Касита и в твоите думи има истина, макар че си доста крайна в оценките си. В друга тема - тази на Ох Аман, някакси не ти прави впечатление, че подходът е прекалено "практичен", а всъщност любов явно липсва. И при мен беше подобно. И да, близо 10 г. имаше чувства, но после проблемите започнаха да се задълбочават. С мъжа ми сме преживели доста заедно и не ми беше лесно с лека ръка да кажа "стига". Може би съм реагирала слабохарактерно. Наистина ми се искаше да чуя повече мнения на жени преминали през подобна ситуация, защото отстрани е много лесно да се дават оценки, но когато си вътре, решенията са доста по-сложни. Притеснявам се основно как една раздяла ще се отрази на детето. Страхувам се, че мъжът ми ще се опита да ми го върне през него, даже по-скоро несъзнателно, отколкото нарочно. Със сигурност ще е много наранен, но не се  страхувам от физическо насилие. Не знам дали наистина има още какво да направим. Липсата на любов май е характерна за голям процент от браковете след години, но резултатът е май в най-добрия случай поносими отношения, а не усещане за заедност и за щастие. При нас даже не знам дали бихме го докарали до поносимост  

Защо пишеш като анонимен, след като  след това заявяваш коя си   Както и да е, не е важно,странно ми стана. По темата - така бях с бащата на големия ми син - имаше чувства сигурно, но по-скоро си  пасвахме и  си се чувствахме добре. Когато забременях обаче си дадох сметка ,че не мога да бъда с някой само защото си съжителстваме добре / в моя случай си беше мирно и тихо уж, но ме дразнеше като е буден, дразнеше ме и като спи, когато яде, като подсмърча, като  диша дори/ Още бременна исках да се разделим. Приятелките ми /повечето психолози/ ме разубедиха, че било заради хормоните, да съм изчакала, да помисля за детето и все неща, дето  са важни. Изчаках, родих, нещата  станаха още по-зле. Той искаше да  ходим при  семеен терапевт, щото го мъчеше безсексието, мен ме мъчеше   друго - безлюбовието. Разделихме се ,когато малкия нямаше  2 години. Съжалявам единствено, че не го направих, тогава, когато вече си бях решила.