Как се отразява липсата на пандемия на вашите СО и интимни запознанства?-Февруарска-любовно-пияна

Космическият кораб се спускаше в топлия вечерен въздух бавно и безшумно, разгъвайки дългите си крака плавно в технологична балетна стъпка.
Корабът се приземи леко и малкото шум, който издаде, замря, като че ли приспан от вечерното спокойствие.
Показа се стълба.
От кораба заструи светлина.
В люка се появи силуетът на висока фигура. Тя слезе по стълбата и застана пред Артър.
— Ти си смотаняк, Дент — простичко каза фигурата. Тя беше извънземна, много извънземна. Беше странно извънземно висока, със странна извънземно сплескана глава, странни цепнати малки извънземни очи, екстравагантно нагънати златни мантии с подчертано извънземен фасон на яката и бледа сиво-зелена извънземна кожа, лъщяща с онзи гланциран блясък, който повечето сиво-зелени лица могат да придобият само след дълги упражнения и с цената на много скъп сапун.
Артър гледаше замаяно фигурата.
Тя го наблюдаваше равнодушно.
Трепетът и надеждата, които Артър изпита първоначално, бяха тутакси изместени от удивление. В този момент най-разнообразни мисли се бореха в главата му за контрол над гласните струни.
— Хъъ? — успя да произнесе той.
— …Бъхъъъъ… — добави после.
— Рърауакой? — каза най-накрая и изпадна в яростно мълчание. Изпитваше последиците от това, че доколкото си спомняше, не беше разменил и една дума с някого.
Извънземното направи гримаса и погледна за справка в нещо като бележник, който държеше в тънките си вретеновидни извънземни ръце.
— Артър Дент? — попита то.
Артър безпомощно кимна с глава.
— Артър Филип Дент? — излая извънземното.
— …Ъъъъдаъъъъ… — потвърди Артър.
— Ти си смотаняк — повтори извънземното. — Абсолютен гъз.
— Ъъ…
Съществото кимна на себе си, отметна нещо по странен извънземен начин в бележника и се обърна рязко към кораба.
— Ъъ — извика отчаяно Артър — Ъъ…
— Не ми пробутвай тия — изквича извънземното. То се изкачи по стълбата, мина през люка и изчезна в кораба си. Корабът се затвори и започна да издава ниски боботещи звуци.
— Ъъ, хей! — изкрещя Артър и се затича безпомощно към него. — Чакай малко! — викаше той — Какво е това? Какво? Чакай малко!
Корабът се издигна сякаш изхлузваше тежестта си като наметка върху земята и за малко се задържа колебливо във въздуха. Той се понесе странно към вечерното небе. Премина през облаците, осветявайки ги за кратко време и после изчезна, оставяйки Артър самичък сред необятните простори да танцува безпомощно миниатюрен малък танц.
— Какво? — пищеше той — Какво? Какво? Хей, какво? Върни се и ми кажи!
Той скачаше и танцуваше докато краката му се разтрепериха и крещеше докато дробовете му засвириха. Нямаше отговор от никого. Нямаше кой да го чуе или да го заговори.
Извънземният кораб навлизаше вече с грохот в горните слоеве на атмосферата, по своя път към ужасяващата пустота, която разделя твърде малкото неща във Вселената.
Неговият обитател, извънземният със скъпия тен, се отпусна в единичното си кресло. Неговото име бе Уоубегър Безкрайно Удължения. Той беше човек с цел в живота. Не много добра цел, както той пръв би се съгласил, но все пак някаква цел и все пак го държеше в движение.
Уоубегър Безкрайно Удължения беше — всъщност е — един от много малкото на брой безсмъртни същества във Вселената.
Онези, които са родени безсмъртни, инстинктивно знаят как да се съобразяват с това, но Уоубегър не беше от тях. В действителност го беше намразил това бреме от безметежни копелета. Безсмъртието се бе стоварило върху му в резултат от недоглеждане при нещастен случай с ирационален ускорител на частици, течен обяд и чифт гумени връзки. Детайлите в случая са без значение, понеже никой никога така и не успя да възпроизведе точните обстоятелства, при които всичко това протече, а много хора завършиха опитите си, придобивайки или много глупав, или много мъртъв вид, или и двете заедно.
Уоубегър притвори очи със суров и уморен вид, пусна малко лек джаз по корабното стерео и се замисли, че той би могъл да го е създал, ако не бяха неделните следобеди — наистина би могъл да го направи.
В началото всичко беше майтап. Той се забавляваше като водеше опасен живот, поемаше всякакви рискове и си докарваше добри пари от доходоносни дългосрочни инвестиции, при това просто надживяваше всекиго.
В крайна сметка най-трудното нещо, с което така и не можа да се оправи, се оказаха неделните следобеди, както и онази ужасна апатия, която те обхваща към 2:55, когато разбираш, че вече си взел разумния брой бани през този ден, че колкото и усилено да втренчваш поглед в която и да е статия във вестниците, така и няма да можеш да я прочетеш никога, нито пък да използваш революционния нов метод за подкастряне, описан в нея, и че както си се загледал в часовника, стрелките му неумолимо ще се придвижат до четири часа и ще настъпи дългото и мрачно време за чай на душата.
Така всичко започна да му писва. Веселите усмивки, които раздаваше на погребенията на другите хора, започнаха да избледняват. Започна да презира Вселената като цяло и всекиго в частност.
Това беше моментът, когато откри своята цел в живота, онова нещо, което му даваше сили, и доколкото самият той можеше да прецени, вечно щеше да му ги дава. Ето какво беше то.
Да обижда Вселената.
Тоест, да обижда всекиго в нея. Индивидуално, персонално, един по един и (с това в действителност реши да се захване) по азбучен ред.
Когато хората възразяваха — което понякога се случваше да направят — че планът му е не само погрешен, но и направо невъзможен поради броя на хората, които се раждат и умират всеки момент, Уоубегър просто ги сковаваше със стоманен поглед и казваше: „Човек може и да си помечтае, нали?“.

Бавно, с грацията на красива жена влизаща във вана, един издължен, елегантен, сребрист космически кораб се снижи кротко на земята. От него се разля мека светлина. От отварящата се врата пристъпи едно високо и елегантно същество с интересен сивозеленикав тен. То пристъпи бавно към тях.
На пътя му лежеше тъмната фигура на селянина, който си плачеше тихичко, докато наблюдаваше как кучето на Огдай изяжда черния му дроб, защото знаеше, че няма как да си го върне и се чудеше как по-дяволите ще продължи оттук нататък жалкия му живот. Най-накрая избра точно този момент, за да се спомине.
Високият извънземен го прескочи с погнуса и, въпреки че за да го разбереш, трябваше да се вгледаш изключително внимателно в лицето му, с известна завист. Той кимна сдържано и на двамата монголски вождове и измъкна бележник изпод тежката си металическа роба.
— Добър вечер — произнесе с тих и лукав глас. — Казвам се Уоубегър, наричан още и Вечно продължения, няма да ви занимавам с причините за това. Поздрави.
Обърна се и заговори на могъщия хан, чиито очи щяха да изхвръкнат от орбитите.
— Вие ли сте Чингиз хан? Чингиз Темюджин хан, син на Йесугей?
Свитъците с програмата изпаднаха от ръцете на хана. Бледото сияние откъм кораба на Уоубегър обливаше учудената му, обезобразена, изтерзана жълта физиономия. Могъщият император като в сън пристъпи напред в знак на потвърждение.
— Може ли само да проверя още веднъж правописа? — каза извънземният и му показа бележника. — Не ми се ще сега да сбъркам и да почвам всичко отново, наистина.
Ханът кимна безпомощно.
— С толкова „х“ се пише нали?
Преобразеният император отново кимна, наклонил леко глава с все още хипнотизиран поглед.
— Добре — каза Уоубегър и отбеляза нещо в бележника. Вдигна поглед.
— Чингиз хан — каза той, — ти си чекиджия; ти си пиянде; ти си едно нищожно лайно. Благодаря. — След което се върна на кораба си и отлетя.
Настъпилата тишина беше гадна.

Същата година Чингиз хан прегази Европа с такава жестокост, че едва не забрави да изгори Азия, преди да си тръгне.