Момичета, ето преразказ от посещението на италианките на сета, написан от Ана Мария. Като кликнете в/у линка, ще видите много снимки и видеото, което обиколи света: https://machenesaengin.com/2023/10/20/sul-set-con-engin-akyurek- … e-fan-desiderano/
На снимачната площадка с Енгин Акюрек, хроника на среща, която всички фенове желаят
Истанбул, 14 октомври 2023 г., срещата на снимачната площадка на „Казвам се Фара”
Началото на интереса ми към Турция датира преди три години с откриването на dizi. Подигравах се на сестра ми и племенницата ми, когато на плажа, легнали на шезлонгите, ми поискаха мобилния телефон, за да гледат "турския епизод". Не разбрах какво толкова интересно имаше в тази ежедневна среща, която не пропускаха за нищо на света. Ако, за съжаление, не бяха успели да се свържат на плажа, щяха да възстановят вечерта у дома с повторението на Mediaset. Да!!
Един горещ августовски следобед си бях вкъщи и не знаех какво да правя, пуснах телевизора и си помислих "да го гледаме това турско", повече от любопитство, отколкото от друго. Е, оттам започна моето приключение! Отказах се от телевизията и започнах да търся всички стрийминг канали, които показваха субтитри на оригиналния език. Открих правилния си размер!
Имах моменти на яманит, челикколит, татлитугит, денизит и тогава дойде, акюреките... И докато първите четири минаха, без да оставят очевидни признаци или усложнения, акюреките беше много различно нещо. Разбрах, че това не е просто възхищение от красив мъж, от актьор, от писател. Беше много повече. За мен това беше начин на живот, който да желая, да изследвам и да подражавам. Сякаш всичко, което Енгин представляваше и показваше, беше точно това, на което винаги съм се възхищавала и което никога не съм виждала или откривала в друга публична личност.
Започнах да го следя, виждах всичко, което е снимал и исках да чета писанията му. И всеки път се убеждавах все повече и повече, че той е точно такъв, какъвто си го мислех, по отношение на поведението си, в изражението си, в мислите си. Исках все повече и повече да навлизам по-дълбоко и да разбирам неговия свят, този, в който е израснал и в който е живял. Оттук нарасна страстта ми към неговата страна, неговия език, неговите традиции.
Затова пътуването до Истанбул беше планирано именно за да видя с очите си и да се докосна до света, в който Енгин живее и чрез своите писания разказва.
Признавам, че вероятността да го срещна и книгите ми да бъдат подписани беше много малка. Представете си, ако при първото ми пътуване до Истанбул срещна Енгин Акюрек! Очевидно дълбоко в сърцето ми тази надежда витаеше, но нямах нищо против. Задоволих се да видя Истанбул, да се докосна до този град и до онази толкова далечна от моята представа за света култура, в която Енгин живее и работи. И това наистина се случи!
В продължение на три дни ходихме на снимачната площадка на „Казвам се Фара”, които снимаха във вилата на Фара и Бехнам.
В първия ден Енгин го нямаше. Беше рожденият му ден. Бяхме донесли и малко "паста", ако е там. Нищо, нямаше го. Продуцентският екип не беше много приятелски настроен и направи всичко възможно да ни разубеди да го търсим, като казаха, че Енгин не иска снимки с фенове (но за кой Енгин става дума!?). Отказахме се, след като оставихме тортата за екипа. Можехме и сами да си я изядем, но не ни се ядеше.
На втория ден се върнахме отново на снимачната площадка и опитвайки се да не пречим на екипа, спряхме близо до караваните далеч от снимачната площадка. Имахме удоволствието да се запознаем с Керимша и неговия баща. Преди да си тръгне, в мрежата се появиха снимки на Енгин с други обожателки. Така че беше истина: той не беше там, но снимаше другаде! Не успяхме да идентифицираме мястото, но... успяхме да получим потвърждение, че Енгин ще снима във вилата на следващия ден. Нямаше какво да направя, освен да се върна на следващия ден.
На третия ден пак бяхме там, късно сутринта. Държах книгите му близо до гърдите си. Странно чувство ми каза, че може би моментът е дошъл. Енгин беше там във вилата! Стояхме търпеливо отстрани на портата на вилата, далеч от камерите, опитвайки се да не пречим на екипа и техниците. Емоцията нарасна, защото видяхме подготовката на сцената, която показа, че Енгин ще се появи: тъмната кола беше готова с камерите за снимане. В един момент Енгин излязъл на улицата от портата на вилата и се насочил към колата. Казаха му, че някой иска копие от подпис. Моят скъп приятел (който организира посещението на снимачната площадка) и аз тръгнахме към него много тактично. Приятелката ми му се обади и го поздрави на турски. Той се обърна и ни се усмихна. Тази усмивка беше просветляваща за мен. Наистина беше той, но не исках да повярвам. Не помня точната последователност на събитията. Спомням си само, че приятелят ми кимна към мен, който държеше книгите до мен и я помоли да му ги даде и той да ги подпише по-късно, след снимачната площадка. Попита ме как се казвам за посвещението, взе книгите от ръцете ми и махна с ръка, влезе в колата. Бях като зашеметен. Огледах се и си казах, че е сън, не може да е реалност. Дори ми взе книгите!
Аз и моята приятелка останахме там. В този момент бях зашеметена от случилото се току-що. Трудно ми беше да подредя последователността на срещата си с Енгин. Беше толкова спонтанно и естествено, отколкото някога съм си представяла. Да, беше той! Енгин! Прекрасно създание!
Останахме там, на тротоара пред вилата, в очакване да се върне. Онемях. Ходих нагоре-надолу. Настроението ми беше смесица от чувства. Енгин, прекрасен, много висок и елегантен в двуредния черен костюм, магнетични очи, ослепителна и много мила усмивка. Почти се почувствах виновна, че го отклоних от работата му, той беше толкова мил и отстъпчив, като ми позволи да се приближа до него.
След като засне сцената на открито, той се върна с кола във вилата. На изхода, обратно в колата, той се насочи към караваната за смяна на сценичните дрехи и на тръгване ни помаха за сбогом, сякаш за да каже "стойте там, аз ще дойда след малко!". Ние бяхме благословени от тези видения и щяхме да го чакаме толкова дълго, колкото е необходимо.
След малко шофьорът му дойде и се приближи до нас. Той отново поиска името на посвещението, което, разбира се, Енгин не можа да си спомни. Написах му името си на малко листче, откъснато от торбата с бьорек (нашият обяд!). Имаше 3 книги и шофьорът очакваше 3 имена; така че той се усмихна, когато му казах, че книгите са мои! Накратко, шофьорът тръгва отново с листчето в ръка.
След четвърт час шофьорът се връща с книжките, подписани от Енгин! Взех ги и ги притиснах до себе си. Помислих си: „Тези книги бяха в ръцете на Енгин!“. Бях толкова щастлива и развълнувана, че приятелите ми ме прегърнаха, за да ми направят комплимент и да изразят цялото си щастие, че желанието ми се сбъдна! Всичко беше истина! Пътуването ми до Истанбул ми даде незабравим момент!
Малко след това (времето спира в тези моменти и не можете да определите количествено минутите, които минават!) нашият велик човек пристига. Шофьорът ни маха да се приближим за снимка. Трябваше да пресечем улицата, за да стигнем до него. Приятелката ми, която организира посещението, беше с патерици и инвалидна количка поради много лошо изкълчване. Когато тя тръгва да става от стола, за да посрещне Енгин, той я вижда и й нарежда да спре: „Спри! Къде отиваш? Идвам!".
Този прекрасен мъж, заобиколен от персонала си, пресича улицата, стига до нас и усмихнат и парфюмиран (издаваше хубав свеж и мъжествен аромат!), позира с всеки от нас (бяхме 4) за снимките. Момиче от неговия персонал взима мобилния телефон на приятелката ми и ни прави индивидуални снимки с Енгин. Чувствах се гушната и рееща се, когато той постави едната си ръка на рамото ми, докато държеше една от книгите си с другата! След като снимките са готови, приятелката ми взема мобилния си телефон и пита Енгин дали може да изпрати поздрави на две италиански почитателки Микела и Патриция. Той, като голям джентълмен, какъвто е, незабавно изпраща поздрави и оттам видеото „Здравей Микела! Здравей Патрица!“, което очевидно обиколи мрежата. След това, както се вижда от видеото, Енгин ни изпраща целувка с ръка и тичайки се връща при екипа, за да продължи работата си.
Сега това е Енгин, човек с голяма дълбочина, голям професионализъм и огромна емпатия към хората, които го обичат. Усмивката му ви предава благополучие, погледът му ви обгръща сякаш в успокояваща прегръдка, неговата смиреност и спонтанност потвърждават вътрешната и външната красота, на която винаги съм се възхищавала в него. Енгин е такъв, какъвто го виждаме. Играта му е толкова възвишена, колкото и естествеността му извън сцената.
Благодаря Енгин!
Iyi ki varsin!/ Толкова се радвам, че те има!
!