Камък на желанието/Dilek Taşı

Превратът от 12 септември 1980 г.
Новоизбраното правителство на Сюлейман Демирел е свалено от власт. Пет дни по-късно началникът на Генералния щаб Кенан Еврен обявява, че военните са отговорили на вътрешната политическа анархия.

Планиран месеци по-рано, превратът е посрещнат с одобрение от повечето турци като реакция срещу предходните години на икономическа и политическа стагнация.
В предходните години враждуващите екстремистки организации отново се заемат с политически убийства и други форми на насилие, а партийните лидери не вземат адекватни мерки за противодействие. Демирел оправдава акциите на крайно-десните екстремисти, докато Бюлент Еджевит разглежда левичарските атаки като "легитимна реакция срещу социалната несправедливост".
Икономиката отново е в криза, инфлацията през 1979 г. достига 117,4 процента, безработицата нараства от 20 до 25 на сто.
Анкара се принуждава да предоговори споразуменията си с Организацията за икономическо сътрудничество и развитие и МВФ, като обещава да въведе мерки за либерализация на законодателството за чуждестранни инвестиции.
Междувременно нарастват притесненията от радикалните искания на ислямската фундаменталистка Национална партия на благото на Неджметин Ербакан и на крайно-дясната Партия на националното действие на бившия генерал Алпарслан Тюркеш. Политическата криза води до там, че парламентът провежда над 100 неуспешни опита да избере нов президент след края на мандата на Фахри Корутюрк.
Въоръжените сили също са засегнати от нестабилността. От 1978 до 1980 г. двадесет турски провинции са поставени във военно положение. Шест месеца преди преврата нападенията на фундаменталистите се насочват и към служителите на армията.
Към септември 1980 г. около 25% от 475-хилядната армия на Турция е ангажирана в различни операции по поддържане на обществения ред. Идеологическите сблъсъци навлизат и сред редовите военнослужещи.
На 27 декември 1979 г. Върховното командване на армията изпраща писмо на президента, в което настоява държавните ръководители да "потърсят решения и да приложат мерки в рамките на националната програма на Ататюрк и парламентарния демократичен режим".
На 1 януари 1980 г. е публикувано писмо от генерал Еврен, в което той изисква спешно формиране на широко коалиционно правителство и бързо приемане на антитерористично законодателство.
Седмица по-късно Еврен публикува списък с над 60 политически изисквания, които въоръжените сили поставят като задължителни цели. Демирел приема ултиматума, но не успява да ги прокара през парламента.
Несигурността продължава през следващите 9 месеца, а междувременно социалистът Еджевит и Неджметин Ербакан започват преговори за общи действия, които се приемат като заплаха за налагане на антизападна и проислямистка власт.

На 6 септември 1980 г. Ербакан призовава за връщане на Шериата в Турция по време на митинг. На следващия ден Еджевит призовава всички членове на синдикатите да използват сила, ако смятат, че са жертви на политическа несправедливост. Правителството не успява да отговори адекватно на провокациите.

Кенан Еврен и още четирима командири решават да свалят цивилното правителство на 12 септември. Слабата съпротива срещу военните им позволява да завземат административния контрол над държавата чрез 5-членен Национален съвет за сигурност. Назначен е цивилен кабинет. Военното положение е разширено до цялата територия на Турция.

През 1981 г. Съветът за сигурност налага забрана на лица като Демирел и Еджевит да участват в политическия живот на страната. Преходът към цивилно управление започва, когато новата конституция на страната е одобрена с национален референдум през 1982 г. Краят на военната власт идва на 6 ноември 1983 г., когато се провеждат парламентарни избори и на власт идва Отечествената партия на Тургут Йозал.
Който желае да види цялата статия, тя е за турските преврати- ето я.
https://webcafe.bg/international/394753242-istoriya-na-turskite- … nni-prevrati.html

Салих Бадемджи: В живота си не се страхувам от две неща - да се извиня и да благодаря.[/color]
 
От известно време в живота ни вилнее бурята Салих Бадемджи . Очарова зрителите с различните роли, които играе. „Опитвам се да предавам на хората това, в което вярвам. Това, което правя, е всъщност да бъда малко като Луната. Вземам светлината на Слънцето и я отразявам към Земята“, казва той. Срещаме се със Салих Бадемджи, който играе главната роля в "Камъкът на желанието", излъчван по канал Д. Говорим за брака, бащинството, актьорското майсторство и нещата, които са се променили в живота му: „Не трябва да се надуваш при похвалите, и да се смаляваш от критиките, просто продължаваш.“
Срещаме Салих Бадемджи в почивния му ден, тъй като е зает да работи по новия си проект. Години наред сме го гледали в силни, запомнящи се роли. Но през последните две години звездата му блесна толкова много, че всички говорят за него и актьорската му игра. Но Салих си е същият Салих. Той е весел, много мил и забавен с околните. „В края на краищата аз не спасявам ничий живот. Най много да предлагам един продукт и да карам хората да прекарат щастливи няколко часа пред екрана или в театъра“, казва той. Купуваме си кафе и започваме да си говорим...
От две години пред екрана и в театъра бушува бурята Салих Бадемджи. Как се чувстваш?
Не мога да се насладя на този полъх от работа. Честно казано, не съм и много запознат с това. Работя работата, която обичам, с компетентни хора и после се отдръпвам, а останалото е на преценката на хората. Но мога да ти кажа нещо свързано с това.
 
Разбира се.
Снимаме различни проекти по различно време, но понякога може да се застъпят излъчванията им. На булевард Багдат има един рекламен билборд. Два сезона на този билборд стоя афиш на един от сериалите, в които участвах. След това си започна друг мой проект и там окачиха неговия афиш. Дъщеричката ми е свикнала да ме вижда там. И когато не ме види, казва „Татко, тук няма твоя снимка, защо я махна?" Тя си мисли, че това е моя рамка за снимки и ѝ става неприятно.

Чудесна история. Докато ти беше човекът, който се появяваше в силни поддържащи роли, сега се превърна в суперзвездата Салих. Как ти влияят тези билбордове и афиши? Има ли промяна в живота ти?
Хайде, моля, нека не използваме „суперзвезда“ Салих, аз продължавам да работя усилено, така че нищо не се променя.

Има ли разлика между поддържащи и главни роли за теб?
Не определям ролите по този начин, защото работих много здраво и в поддържащите си роли. Благодаря и на сценаристите, че никога не ги оставяха празни и хората обичаха тези роли. Ето защо аз за себе си не забелязах никаква промяна.

На 39 години си, смяташ ли, че твърде късно дойде  тази слава?
Не, радвам се, че стана така.

Защо?
Някой, който на млада възраст е играл в главна роля, след това не го виждаме в поддържаща роля. Мисля, че младите са по-обсебени от това. Те си мислят: „Изиграх главната роля, няма да играя поддържаща“. И пропускат много красиви пътешествия в живота. За мой късмет, при мен това пътуване започна прекрасно с малки стъпки и се учих и учих. Сега осъзнавам колко много съм събрал и при мен наистина го няма това „Повече няма да играя поддържаща роля.“

Наистина ли нямаш такова его? Би ли приел роля във филм, където ще се появиш само за 5 минути?
Нямам. Аз харесам ли ролята, другото само си идва. Дори ако това означава да се появя за пет минути, приемам. Важното е каква работа върша, с кого работя и дали наистина си заслужава или не.

Един мой приятел наскоро каза за теб: „Човекът, който те кара да вярваш в каквото и да играе“. Как създаваш тези герои?
На първо място трябва да обикна героя си, да мисля върху него, да си го проектирам в мислите и да намеря неговата енергия. Всеки човек има енергия и музикалност, опитвам се да намеря неговия глас и колорит в образите, които играя. Например, имам плейлист за всеки герой.
 
Значи си правиш плейлист?
Да, създавам си плейлист, които описват героите, които играя. Понякога могат да бъдат забавни, понякога психо, понякога класически, понякога турски поп песни. Когато изпадна в затруднение, докато играя или чета сцена, слушам музиката и тя ме води.

Плаши ли те, че името ти стана толкова известно?
Не. Не трябва да се надуваш при похвалите, и да се смаляваш от критиките, просто продължаваш.

Егото ти високо ли е?
Не спасявам ничий живот. Най-много да предлагам един продукт и да карам хората да прекарат щастливи няколко часа пред екрана или в театъра. Ако съм ви дал едно – две хубави неща, какво щастие за мен. Ако съм ви досадил – извинявайте. Така че, ако имаш его, по-голямо от мястото, което заемаш в живота, то ще те засенчи.

Как те промениха ролите, които изигра от началото до сега?
Всъщност ролите, които съм изиграл досега, са ми били по-скоро като туристическо пътуване. Опознаваш някого, виждаш нови места, включваш се в живота му и се опитваш да го разбереш. Доколкото е възможно, се опитвам да отразявам това, което виждам и вярвам, на публиката. Това, което правя, е всъщност да бъда малко като Луната. Вземам светлината на Слънцето и я отразявам към Земята.

Случвало ли ви се е да се увлечеш от ролята?
Никога не се е случвало, не вярвам много на това, което казва Да, актьорството е професия, която изтощава психиката, но това няма нищо общо с героите, които играеш. Може да имаш трудности в работата и справянето със себе си. Да не можеш да излезеш от героя ми изглежда саката работа.. Ако има колеги, които изпитват подобно нещо, те трябва да получат спешна психологична консултация.

Каза: „Това е професия, която изтощава психиката.“ Чувствал ли си се изтощен?
Разбира се, имаше моменти, когато се изморявах да работя. Мисля, че беше 2017 г. Едновременно снимах сериал и играх в две-три театрални постановки. Мога да кажа, че имаше моменти, в които бях толкова уморен, че нямах време да се наслаждавам на живота...

Какво ти запазва ентусиазма към живота в такива периоди?
Имам много ценна съпруга и партньор в живота. Някой, който ме поддържа много здрав, освен че споделя с мен хубавите ми дни. Затова съм ѝ много благодарен, наистина много търпи от мен.

Ти си толкова сладък човек, какво може да търпи от теб?
Представи си го като айсберг, хората имат невидими негативни аспекти. Ето защо този сладък човек, който изглежда позитивен и весел, може да има и невидими неприятни страни. Винаги си позволяваме капризите пред най-близките си. В този смисъл казах: „Тя търпи много от мен“. Аз нямам голямо семейство, но имам много близки приятели, с които никога не съм губил връзка от училище. Години наред се подкрепяме финансово и морално. Ходим заедно на театър и на почивка. Преживяването на това винаги ме е карало да се чувствам, че имам късмет и съм щастлив.

В едно интервю казваш: „Усъвършенствам се в актьорството, но в същото време губя детето в себе си“. Защо?
По време на „İstanbullu Gelin / Истанбулска невеста“ режисьора ни попадна на повторение на „Öyle Bir Geçer Zaman ki /Така минава времето“ и ми го изпрати. Гледах го и си казах: "Колко добре сме играли." Тази незрялост, това вълнение, тази енергия ми се отразиха толкова добре. Защото с годините като се учиш, придобиваш една увереност. Всъщност навлизаш в период, в който забравяш непознатото вълнение на играта. Ето защо детето в теб умира.

Има ли решение на това?
Аз пазя детето в мен живо благодарение на театралната сцена. Защото театърът е много органично нещо. Всяка вечер, всяка игра започвате от нулата.

Новият ти проект „Камък на желанията“ стартира по Канал Д. С какво те привлече тази работа?
Историята. Писането на сценарий е изключително трудна работа, особено по националните канали започнаха да излизат много еднообразни сюжети. Като актьор четенето на едни и същи неща изглежда едновременно скучно и уморително. Когато прочетох общата история на „Камъка на желанията“, бях много щастлив и си спомням, че казах: „Надявам се, че можем да го направим, да можем да се справим“. Като гледам сега съм доволен от тази работа, много ми хареса.

Как бихте описал героя си?
Когато получих предложението, погледнах назад и видях, че обикновено съм играл има богати мъже. За първи път играя персонаж от работническата класа с по-ниски доходи. Най-голямата му грижа е да защити семейството, съпругата и дъщеря си. Мустафа е наивен, наистина смел герой. Той е много морален човек, човек, който се сблъсква с всякакви трудности за дъщеря си. Има високо съзнание за живота. Затова малко му се възхищавам.

Историята се развива през 80-те години. Какво мислиш за 80-те?
Младостта на родителите ми мина през 80-те години. Аз съм израснал в тази атмосфера. Познавах тези години, но специализирах в това чрез четене и слушане.

Театралната пиеса „Aydınlıkevler /Светли къщи“ се развива през 1975 г. Би ли искал да се телепортираш в онези години?
Не бих искал. Но като се замисля, има една мисъл: „Късно или рано дойдохме на този свят?“ Мисля, че сме закъснели.

Защо мислиш така?
Когато гледам развитието на света, има огромно нарастване на населението, недостатъчността на ресурсите е на дневен ред, изглежда, че всичко върви надолу. Въпреки че всеки период е бил много бурен, поне надеждите са били живи.

Какви други проекти имаш?
Новият сезон на "Клуб". „Aydınlıkevler“ продължава. Демет Акба и Йълмаз Ердоан бяха имената, за които си казвах: „Надявам се да работя с тях един ден“, когато влязох в консерваторията. Помисли си, Йълмаз Ердоан пише сценарий за театър след 20 години, а Демет Акба  се завръща на театралната сцена след 15 години и аз съм с тях. Страхотно!

Женен си за Имер Йозгюн от осем години. Вие сте колеги и приятели от консерваторията. Всъщност са се шегували с Имер през студентските години, казвайки ѝ „Салих те харесва“ и така започнало всичко. Вярно ли е?
Вярно е. Ние се тролихме (залъгвахме) един друг. Но завършихме през 2009 г., връзката ни започна през май 2010 г.

Били сте само приятели, докато не завършихте, значи...
Да, наистина нямаше нищо между нас. По това време имахме си имахме други връзки.

Какво се случи след завършването, което накара това приятелство да се превърне в любов?
Започнахме да работим и да прекарваме много време заедно по време на магистратурата.  И двамата нямахме никого в живота с. Видяхме, че в нас започна да се заражда нещо различно от приятелството. Беше 14 февруари, казах на Имер: "Какво правиш, хайде да вечеряме." Облякох се, купих цветя и отидох. Видях, че и тя беше облечена и нагласена. Помислих си „Значи и тя не е безразлична“. Но нашата връзка не започна февруари, а чак май.

Защо?
Страх да не се развали приятелството. Бяхме в една и съща група приятели, притеснявахме се какво ще се случи, ако балансът в тази група се наруши. Но нека ти кажа това, най-красивото нещо в живота е да си влюбен в приятелка и да можеш да се ожениш за нея. Онези игри в началото на една връзка, където се представяш за такъв какъвто не си всъщност, хич не можеш да ги правиш, тя вече те познава.
 
Познавате се от 13 години. Каква е тайната за поддържане на връзката жива?
Тайна всъщност няма. Преживявали сме много бурни времена, преживяваме ги, от три години имаме и дете в живота си. Детето изведнъж преобръща живота ви. Необходима е адаптация, през повечето време ставате неспособни да разбирате езика на другия. Но всеки път поставяте всичко, положително и отрицателно, на везната. Ако доброто все още натежава, продължавате. Също така наистина трябва да говорите с партньора си, не може да разчитате само на очаквания. Ние, мъжете, имаме хромозомна структура, която ни бави в еволюцията, и е много трудно да разберем женския ум. Затова понякога човек трябва да каже: „Хайде да седнем и да поговорим“.

Казал си: „Гневът е отличен източник на енергия.“ Но ти изобщо не изглеждаш като гневящ се човек...
Обикновено ме наричат „като дете от семейството“.

Да, точно така, ти си като синът вкъщи, имаш вид на доброто дете вкъщи...
Вземи ме вкъщи и ме виж, Хакан (смее се). Аз не съм доброто дете вкъщи, аз съм дете на добро семейство.
Не го казвам, за да се самоподценявам, но всеки човек има както добри, така и лоши страни.

Какво предизвиква гнева в теб?
Ако другата страна не вижда усилията, които полагам, ако другата страна не приема работата толкова сериозно, колкото аз, докато съм  там в кръв, пот и сълзи, тогава започвам да се гневя.

Разкажи ни малко за истинския Салих...
Без значение колко различни герои се опитвате да създадете, в крайна сметка го правите въз основа на това, което знаете, чувствата, които познавате, и собствения си опит. Като събереш ролите, които съм изиграл и ги разделя на броя, излизам аз (смее се).
 
Кои са нещата, които не се колебаеш да правиш в живота?
Не се страхувам от две неща в живота: да се извиня и да благодаря. За мен това са най-красивите неща в живота. Някои го виждат като слабост. Много се плаша от хора, които не могат да направят това.

В лигата на главните актьори и сексапилните мъже има неща, които ги подхранват, различни от таланта; папараци, физика, да бъдеш на дневен ред... Колко си въвлечен в това?
Снимаме „Öyle Bir Geçer Zaman ki“, беше 2010 г., сериалът беше много популярен и всички герои бяха много известни. Вървяхме по улицата с Имер (съпругата му, тогава приятелката му) и изведнъж попаднахме на папараци. Светлините на камерата светнаха. Казахме здравей. Попитаха: „Заедно ли сте?“ Ние казахме „Да“. Те попитаха: „Как вървят отношенията ви?“ Ние казахме: „Добре“. И няма повече въпроси. И без това не знам как да бъда под светлината на прожекторите. Живея в азиатската част на Истанбул. Живея спокоен живот. Ето защо папараците липсват в моя живот. И аз не се интересувам от това да съм сексапилен. Това изисква много физически усилия, винаги да изглеждаш добре. Но, разбира се, от естетическа гледна точка се грижа за себе си, доколкото е възможно.

Намираш се за секси или сладък?
Понякога се поглеждам в огледалото и казвам: „Добре изглеждаш“. Може да се намирам за секси, но не се намирам за много сладък. Не се чувствам симпатичен.

Заседнал си в асансьора за един час, кой да е с теб?
Ще кажа жена ми, но ще е клише.

Освен съпругата ти...
Добре, нека е  някой с история и бурен живот, та да си говорим. Нека да кажа Мерилин Монро.


Коя беше първата знаменитост, по която се влюби?
Санем Челик. Беше началото на 90-те, бях много млад.

Кое е нещото, което никога не можеш да понесеш в една жена?
Да се прави на дете.

Кое беше най-смущаващото нещо, което са те хванали да правиш?
Да преписвам.

Нещо, от което не можеш да откъснеш поглед?
Безкрайно море.

Ако беше предмет в стаята на любимата си, какво би бил?
Четка за коса.
 
Дъщеря ви Иклим е на 3 и половина. Защо избрахте името Иклим? (името означава климат, моя бележка)
Преди да се роди по-голямата сестра на Имер, цялото ѝ семейство са написали имената, които искали на лист хартия и теглили жребий. Баща ѝ написал името Иклим, но неговото не е избрано. Бащата на Имер почина през 2016 г. Когато тя  ми разказа тази история, казах: „Баща ти ни е оставил името като наследство“ и мисля, че това е прекрасно име.

Какво промени бащинството в живота ви?
Бащинството промени мнението ми, взе ума ми. И една невероятна любов, растяща от ден на ден. Казваш си: „Колко още може да нарасне тази любов?“ Сега разбирам защо родителите не могат да се откъснат от децата си. Понякога искам да контролирам любовта си. Дълбоко в себе си постоянно си напомням за това; тя е личност, а не само твое дете. Да, сега е твое дете, но скоро ще има свой собствен живот. Има само един човек, който ще остане с теб, твоята половинка, помни това!

Ако можеш да дадеш на дъщеря си само един съвет, какъв би бил той?
Живей както желаеш.