Мен доста ме изнерви "Сладкото на дъното на пая". Не понасям момиченца като главната героиня. Намирам някаква прелика с Пипи (по нахалство и досада) и ме избива на агресия.
- Публикувана: 13 юни 2023, 09:54 ч.
- Последно мнение: 14 авг. 2023, 18:20 ч.
В момента чета ... 85
Не можах да издържа докрай “Доброжелателните”, ревютата за тази книга са невероятни, но когато започваш да я четеш попадаш на непреведени думи на немски и вулгарни описания на моменти. Отдавна не се бях разочаровала от книга толкова много, преводът е безумен. Току-що започнах “Жената със синята звезда” на Пам Дженоф и засега ми допада.
Прочетох Тихи години, която ме грабна (както се случи и с Хана) още от първата страница. И знаех, че ми предстои нещо, което ще ме докосне. Великолепна книга. Вълнуваща житейска история. Пленяващ наратив. Мелодичен текст. Завладяващо четиво… въобще… музика за очите и душата.
Много се радвам, че издателство ерго е купило правата за още два романа на Морнщайнова (последния от 2023 и Листопад от 2021).
Нямам търпение да ги издадат и отново да я чета.
Миж, ще те изчакаме. Ти си нашият домакин все пак.
Много се радвам, че издателство ерго е купило правата за още два романа на Морнщайнова (последния от 2023 и Листопад от 2021).
Нямам търпение да ги издадат и отново да я чета.
Миж, ще те изчакаме. Ти си нашият домакин все пак.
Аз прочетох 'Опашка от убийства' на Хоровиц и ми хареса. Лошото е че се оказа, че била 3-та книга, а мислех, че е втора 
Но имаше сравнително малко препратки. Книжката си е в негов стил - интересен сюжет и бързо действие, интересни герои. Не е Агата Кристи, но от криминалетата, които съм чела до сега, Хоровиц ми е в топ автори 
Започвам Мамник, заради литературния клуб в другата тема. Бях предубедена към българските автори, но тази започна увличащо, въпреки че жанра е извън зоната ми на комфорт. Надявам се да продължи така и до края
Но имаше сравнително малко препратки. Книжката си е в негов стил - интересен сюжет и бързо действие, интересни герои. Не е Агата Кристи, но от криминалетата, които съм чела до сега, Хоровиц ми е в топ автори Започвам Мамник, заради литературния клуб в другата тема. Бях предубедена към българските автори, но тази започна увличащо, въпреки че жанра е извън зоната ми на комфорт. Надявам се да продължи така и до края
Не можах да издържа докрай “Доброжелателните”, ревютата за тази книга са невероятни, но когато започваш да я четеш попадаш на непреведени думи на немски и вулгарни описания на моменти. Отдавна не се бях разочаровала от книга толкова много, преводът е безумен. Току-що започнах “Жената със синята звезда” на Пам Дженоф и засега ми допада.
Да похваля книгите на Неда Антонова. "Безмълвие" - книга за Паисий Хилендарски. Имаше малко отнесени моменти, но като цяло ми хареса. "Царица Елеонора Българска" - прекрасна. Макар че ми липсваше гледната точка на самата царица, а разказите се водеха от хора от близкото и обкръжение, много интересен подход. И все повече се ядосвам, че в часовете по история и въобще в училище липсва информация за жените, оставили отпечатък в нашата история.
Започнах "Шедьовър покъртителен за гений изумителен" - много трудно се чете, не само заради тежките теми, ами самият стил е супер многословен и обстоятелствен.
Започнах "Шедьовър покъртителен за гений изумителен" - много трудно се чете, не само заради тежките теми, ами самият стил е супер многословен и обстоятелствен.
Прочетох “Сезонът на ураганите” и благодаря на Аня за препоръката. В общи линии допълвам нейното мнение, че книгата е трудна за четене, но си заслужава. Особено края.
Какво я прави трудна за четене: в много нетипичен стил и структура се е изявила авторката. Трудно се чете текст без никакви диалози, абзаци и изобщо един безкраен поток от разкази, които се сменят като тема дори и в рамките на едно изречение, което отделно може и да достигне до цяла страница. Товари и очите и ума тази форма.
Относно съдържанието: да, преобладават описанията на смущаващи сцени. Но поради голямото им изобилие, липсва особено шокиращият елемент. Леят се грозните случки монотонно и непрестанно и човек привиква. За челите Мръсна хаванска трилогия шокът няма да е голям от сблъсъка с особения наратив на съвременната латиноамериканска литература. “Мръсен реализъм” го наричат някои критици.
Според мен си струва потапянето е един по-различен свят и култура. Да, те не са по-добри, но и там има добро. Препоръчвам и аз книгата, но с очакването за нещо различно и нелеко.
Какво я прави трудна за четене: в много нетипичен стил и структура се е изявила авторката. Трудно се чете текст без никакви диалози, абзаци и изобщо един безкраен поток от разкази, които се сменят като тема дори и в рамките на едно изречение, което отделно може и да достигне до цяла страница. Товари и очите и ума тази форма.
Относно съдържанието: да, преобладават описанията на смущаващи сцени. Но поради голямото им изобилие, липсва особено шокиращият елемент. Леят се грозните случки монотонно и непрестанно и човек привиква. За челите Мръсна хаванска трилогия шокът няма да е голям от сблъсъка с особения наратив на съвременната латиноамериканска литература. “Мръсен реализъм” го наричат някои критици.
Според мен си струва потапянето е един по-различен свят и култура. Да, те не са по-добри, но и там има добро. Препоръчвам и аз книгата, но с очакването за нещо различно и нелеко.
"Мръсната хаванска трилогия" я изчетох скоростно на един дъх,наистина е друг свят,не съм я препоръчвала,защото на много хора ще им се стори прекалено вулгарна,но пък именно този "мръсен реализъм",ако се разбере като литературен жанр, а не в буквалния смисъл,тогава е по-лесно читателят да схване истинската картина в трилогията.
Прочетох "Всички погубени места" на Джон Бойн.
Преди години прочетох "Момчето с раираната пижама" и тъй като това е нещо като своеобразно негово продължение веднага когато я видях в библиотеката я грабнах.
"Момчето с раираната пижама" по мои спомени бях запомнила най-вече като трогателен разказ за приятелство, което се ражда там където всичко друго умира, разпада се, изражда се и показва най-лошото от човешката природа. И дори така моите спомени въпреки финала са положителни. Приятелството като едно цвете, неочаквано цъфнало в най-голямата пустиня, от капчицата доброта и надежда. Приятелството на две момчета, които не знаят какво точно се случва в света на големите, но чиито чисти сърца са много по-добър пример за всичко добро и ценно, отколкото мнозина възрастни някога могат да дадат. Нали и това е на което децата учат възрастните-чистота, обич безрезервна и приятелство.
Във "Всички погубени места" като стил на изказ на автора за мен лично е една идея по-развит и добре поднесен.
Самата история е с много повече нюанси от предната му.
На първо място героинята Гретел. Тя не е типичната главна героиня от романите. Ако ви е направило впечатление доста от главните героини са много добри, силни, позитивни на дела и мисли. Дори и да имат някакви недостатъци те не са кой знае колко дразнещи. Лесно се обикват от читателя.
Докато Гретел, тя е истинска, пълнокръвна. За разлика от брат си не прави особен опит да разбере какво е онова място, на което живее като дете. Гледа побой, гледа изтерзани хора, слуша как баща и говори, че хората зад оградата не са изобщо хора, тя не поставя под съмнение това. Заета е повече с първите си вълнения на момичето, което се превръща в жена. Дали това я прави лош човек, всеки сам решава за себе си докато чете. Понякога и не я оправдавам, но разбирам, че като дете човек вярва в родителите си, че са безгрешни, всемогъщи, че никой не знае по-добре от тях. И това е напълно нормално за мен. Но все пак, колкото и да ги обичаш усещаш понякога, както Бруно, че нещата не са такива, каквито ти се показват. Въпросът е дали ще имаш силата да видиш и да понесеш истината. Гретел не може или не иска докато не настъпва неизбежното.
След като светът и се разпада и се появява вината, мъчейки я ,тогава е принудена да види реалността.
Не мога да кажа, че я харесах изцяло като образ. Да, харесах някои нейни постъпки, изненадаха ме други, имаше и не малко неща, които ме дразнеха, но все пак тя е страхотно изграден образ. Авторът ми я разкри като картина, с много нюанси и сенки. Като съвсем реална личност, каквато съм и аз. И както и в мен самата има неща, които не харесвам, над които да работя, така е и при Гретел. И тя го правеше по свой начин. Да, криейки се, бягайки, но от това, което е в теб не можеш да избягаш, рано или късно ще се наложи да се изправиш пред него. И при нея се наложи. Любовта, загубата и изкуплението и бяха поднесени по начин, който мен лично не можа да ме остави равнодушна. Дали заслужи съдбата си ? Малко ли беше изкуплението и? Понякога правим каквото можем, знаем че в очите на другите никога няма да е идеално или достатъчно, но това сме почувствали. Защо сега, защо толкова? Животът ни е принудил и трябва да приемем, че сме направили каквото сме могли.
Общо взето изпитах тъга -толкова много погубени животи и съдби и от двете страни, но и някакво удовлетворение почувствах, че с постъпката си се опита да помогне на малкото момче Хенри (към който изпитвах безкрайна нежност) и майка му.
Книгата засяга и много други теми, освен съдбата на Гретел.
Например виждаме хора изгубили всичко във войната, които се сблъскват с бившите поробители, каквато по народност е и Гретел. Омразата им, предразсъдъците, въпросите...Наистина ли всички германци са чудовища като Хитлер, как да реагират, когато ги видят, когато болката от загубата на близките, на целият им свят, унищожен без логично обяснение, освен може би мегаломанията на една личност увлякла мнозина, как да реагират когато видят , че поробителите са живи, а техните близки не са? Ще ги направи ли чудовища като тях, ако излеят цялата си болка и омраза в агресия?
И проблемите в съвременната част на историята- отчуждението от близките, страхът пред партньорът, който ти е бил близък, а сега те наранява и още и още...
Признавам, че Гретел е интересен образ, а и самата история с обратите си ме изненада. Краят също. Изненада ме в положителен смисъл. Точно защото много истории още когато започнеш да четеш, знаеш как ще завършат. Тук се радвам, че беше една от историите, която е различна.
Оценка 3. 5 *
Преди години прочетох "Момчето с раираната пижама" и тъй като това е нещо като своеобразно негово продължение веднага когато я видях в библиотеката я грабнах.
"Момчето с раираната пижама" по мои спомени бях запомнила най-вече като трогателен разказ за приятелство, което се ражда там където всичко друго умира, разпада се, изражда се и показва най-лошото от човешката природа. И дори така моите спомени въпреки финала са положителни. Приятелството като едно цвете, неочаквано цъфнало в най-голямата пустиня, от капчицата доброта и надежда. Приятелството на две момчета, които не знаят какво точно се случва в света на големите, но чиито чисти сърца са много по-добър пример за всичко добро и ценно, отколкото мнозина възрастни някога могат да дадат. Нали и това е на което децата учат възрастните-чистота, обич безрезервна и приятелство.
Във "Всички погубени места" като стил на изказ на автора за мен лично е една идея по-развит и добре поднесен.
Самата история е с много повече нюанси от предната му.
На първо място героинята Гретел. Тя не е типичната главна героиня от романите. Ако ви е направило впечатление доста от главните героини са много добри, силни, позитивни на дела и мисли. Дори и да имат някакви недостатъци те не са кой знае колко дразнещи. Лесно се обикват от читателя.
Докато Гретел, тя е истинска, пълнокръвна. За разлика от брат си не прави особен опит да разбере какво е онова място, на което живее като дете. Гледа побой, гледа изтерзани хора, слуша как баща и говори, че хората зад оградата не са изобщо хора, тя не поставя под съмнение това. Заета е повече с първите си вълнения на момичето, което се превръща в жена. Дали това я прави лош човек, всеки сам решава за себе си докато чете. Понякога и не я оправдавам, но разбирам, че като дете човек вярва в родителите си, че са безгрешни, всемогъщи, че никой не знае по-добре от тях. И това е напълно нормално за мен. Но все пак, колкото и да ги обичаш усещаш понякога, както Бруно, че нещата не са такива, каквито ти се показват. Въпросът е дали ще имаш силата да видиш и да понесеш истината. Гретел не може или не иска докато не настъпва неизбежното.
След като светът и се разпада и се появява вината, мъчейки я ,тогава е принудена да види реалността.
Не мога да кажа, че я харесах изцяло като образ. Да, харесах някои нейни постъпки, изненадаха ме други, имаше и не малко неща, които ме дразнеха, но все пак тя е страхотно изграден образ. Авторът ми я разкри като картина, с много нюанси и сенки. Като съвсем реална личност, каквато съм и аз. И както и в мен самата има неща, които не харесвам, над които да работя, така е и при Гретел. И тя го правеше по свой начин. Да, криейки се, бягайки, но от това, което е в теб не можеш да избягаш, рано или късно ще се наложи да се изправиш пред него. И при нея се наложи. Любовта, загубата и изкуплението и бяха поднесени по начин, който мен лично не можа да ме остави равнодушна. Дали заслужи съдбата си ? Малко ли беше изкуплението и? Понякога правим каквото можем, знаем че в очите на другите никога няма да е идеално или достатъчно, но това сме почувствали. Защо сега, защо толкова? Животът ни е принудил и трябва да приемем, че сме направили каквото сме могли.
Общо взето изпитах тъга -толкова много погубени животи и съдби и от двете страни, но и някакво удовлетворение почувствах, че с постъпката си се опита да помогне на малкото момче Хенри (към който изпитвах безкрайна нежност) и майка му.
Книгата засяга и много други теми, освен съдбата на Гретел.
Например виждаме хора изгубили всичко във войната, които се сблъскват с бившите поробители, каквато по народност е и Гретел. Омразата им, предразсъдъците, въпросите...Наистина ли всички германци са чудовища като Хитлер, как да реагират, когато ги видят, когато болката от загубата на близките, на целият им свят, унищожен без логично обяснение, освен може би мегаломанията на една личност увлякла мнозина, как да реагират когато видят , че поробителите са живи, а техните близки не са? Ще ги направи ли чудовища като тях, ако излеят цялата си болка и омраза в агресия?
И проблемите в съвременната част на историята- отчуждението от близките, страхът пред партньорът, който ти е бил близък, а сега те наранява и още и още...
Признавам, че Гретел е интересен образ, а и самата история с обратите си ме изненада. Краят също. Изненада ме в положителен смисъл. Точно защото много истории още когато започнеш да четеш, знаеш как ще завършат. Тук се радвам, че беше една от историите, която е различна.
Оценка 3. 5 *
Препоръчани теми