Подсъзнанието може всичко 27 /Линкове за всички техники има на първа стр./

по повод дискусията ви ще се самоцитирам- прощавайте за което.
имам , какво още да кажа, по темата, но ... друг път. /искам да кажа- боли ме канчето/

Съгласна съм с това мнение на humanis  
Както и с дарена относно избора си на родители - избираме си ги по техните недостатъци 

Спокойна вечер на всички  

Ами именно, че никой на никого не трябва да доказва такива неща, но хората, които се чувстват необичани и подценени от родителите си се опитват да им се докажат. Именно защото няма любов. Или просто защото някой не знае как да прояви любовта си.

Това с мощния лъч светлина не  ми е ясно. Правила ли си го и имаше ли резултат? И при  какъв проблем подейства?

И последно - семейните констелации, макар да се прилагат от психолози всъщност са техника заимствана от африканските племена. Самите психолози не са много наясно как се получава тази връзка с общото информационно поле и защо избраните непознати хора, които представят членовете на семейството започват да се държат като тях. Не смятам, че с констелации могат да се решат всички проблеми ,но със сигурност дават нов поглед върху същината на проблемите.

За да се наплодят толкова системи и техники, вероятно никоя не е панацея за всичко.  За мен пък рейки не оказва влияние, щото пращаха рейки на беба, но състоянието й продължаваше да се влошава. Ако рейки действа, явно действа в определени случаи само.

Това,което пишеш за майка си всъщност е обидата и към родителите и,неприемане на този факт,и желанието  да получи своята част от любовта им,която винаги и е липсвала.Е, няма как да стане и както се казва,така ще си отиде,огорчена и с чувството ,че не е дооценена и не е обичана достатъчно и по заслуги.Това си е според мен първо вътрешна конкуренция/в семейство където мъжкото се цени повече от женското/ ,и по турско е било така и сега  почти навсякъде пак си е така.И второ-външна конкуренция-дискриминация по полов признак му казват модерно сега-ама винаги мъжете са били с предимство и с по-високи заплати от жените.

Именно това разделение в семейството на децата,че било момче,че било първородно или по-умно или по-здраво или по-хубаво-ме е карало да се съмнявам,че има безусловна лююбов.Сега знам,че има,но не при всички.

А разделението в обществото-как да се преборим,като направим сравнение с най-елементарното-качеството на живот и заплащане на труда на жените/медицински сестри да речем/ и мъжете,които  само на запад има медицински братя,при това студенти и почасово.

За местенето на възрастни хора бях писала и преди-това съкращава дните им,те си имат създаден ритъм на живот,колкото и  трудно и тежко да ни е,трябва да умеем да приемаме техният избор.Те също би трябвало да приемат нашият избор и да оставят нас,техните деца да изживеем живота си.Ето защо преди чувах все критики,колко лоши били западняците,че станат ли пълнолетни децата им,същите остават сами на себе си.А нашите ги дундуркаме докато не станат дядовци и баби.Но в същото време  говорят и колко отдалечени и студени са отношенията им.
Аз пък имам наблюдения,че и при голяма привързаност и дълбоки чувства тук в БГ,стане ли въпрос за пари,същите чувства  остават на заден план,ако не са се изпарили яко дим.И то именно между родители и деца,при братя и сестри-още повече.

Е,няма пълно щастие.Именно промяната на времето ,в което живее всяко ново поколение поставя пред него нови въпроси на оцеляване.

Първо-да обесняваш значи да се оправдаваш.Има ли за какво да се оправдаваш?Чувстваш ли вина?Страхуваш ли се?-всички тез въпроси имат един отговор,който не е най-желания.
Не се живее пълноцено в страх,то е разрушаващо чувство.Също както и вината,която също е породена от страхът.Ако приемем,че страхът е липса на любов-за мен това е така-то следва да си зададем въпроса-Обичам ли?Не някой специално,а просто-Обичам ли?И тогава идва приемането и прошката,това е единствения път,който ни спасява от тежкия товар на тежките спомени,на страхът,на вината,на обидите ....Приеми,че майка ти и бащата ти са такива,каквито са-нищо не ти дължат,ти на тях още по-малко.Брат ти-ами всеки е за себе си,казваше дядо ми и бе много прав.Няма смисъл да живееш с миналото-живей сега.Не живей със страх и за бъдещето,за децата си.Какви ще бъдем ние като родители решаваме самите ние.Видели лошото едва ли ще причиним на собствените си деца същото.

Аз мога да кажа само,че  отваряйки сърцето си за любовта човек не може да промени миналото/и бъдещето/,но може да промени отношението си към тях и да живее пълноцено,изпълнен с любов,всеки миг е щастие!

Да, страшно лично е, но всъщност в терапията участват онези, които пожелаят да търсят решение на  своя проблем, останалите наблюдават или биват избирани от разказващите за някоя от ролите, в които влизат, без да искат или да са карани- някак водени от "шесто" чувство Не съм търсила научни обяснения, въпреки , че според позната се прилага в редица групови терапии . Всъщност всяка история носи изводи за всички, включително  и за неучастващите- поне на мен ми се стори така. Другият ми урок-пореден- беше да се откажа от предварителната оценка на хора, които не познавам- един от най-големите си уроци в живота получих от личната история на жена, която ми беше страшно неприятна като усещане... Накрая на терапията й благодарих със сълзи.
Свагито е изключителен, книгата е някак доста суховато написана, но поне аз го чета по-лесно от Ошо , а и  "на живо" в констелациите  от него има какво да се научи и върху какво да се мисли, месеци наред...
Нъпълно съм съгласна с Фея слънчогледка и humanis  само отговор на monda- не знам кого цитираш,според мен аз съм длъжница на майка си, не тя на мен. Дано да съм буквална тоя път.  Това е личното ми мнение и моята история, не дабатирам темата...

Не можеш да си представиш колко грешиш, ако вярваш в това.

Не знам имаш ли деца и колко са големи. Но, повярвай ми, родителството ни обикновено е автоматично и съвсем автоматично преповтаряме записаната в подсъзнанието ни програма "как да сме родители". А записът й е направен по време на нашето детство, абсолютно безкритично. Много е трудно да се опитваш да подлагаш на съмнение всяка своя реакция и действие, за да бъдеш осъзнат родител и да не повтаряш своите родители автоматично.

Lilibon За теб може да е грешно това,което за мен не е,така,че не бързай със изводите
Пиша онова,което идва от сърцето ми.Естествено,че имам  винаги  и не едно наум,но да,имам син и не е много малък и смело твърдя,че всичко е в наша власт-сама за себе си реших и кога и какъв родител да бъда за сина си.Подлагам на съмнение почти всичко,но имайки пред себе си примерът на моите родители ,знам коя е моята посока.И твърдо я следвам без постоянно да мисля какво те биха направили,а аз не.
Но понякога не е хубаво човек да знае абсолютно всичко,за това и да се съмняваш във всичко също не е решение.Всеки има правото на избор да стане родител,но какъв точно-той сам решава.

Колкото повече човек остарява, толкова по-малко сили вижда в себе си, че може да се грижи за себе си без чужда помощ, и е нормално да се страхува. Няма начин възрастен човек, виждайки изоставени негови връстници, изнемогващи, да не го обхване страха "ами ако с мен ми се случи това".
Грозно и нагло е обаче, ако родителите ти кажат, че са те родили с цел да им робуваш и изпълняваш желанията доживот. Защото аз съм свидетел на такива хора. Няма да конкретизирам, но бях и още съм отвратена от такива "родители".
Когато се чувстват обичани, всички деца са благодарни на родителите си.
Кой доколко ще съобрази живота си с този на родителите, зависи само от него и от това как усеща нещата.

Ако бяхме съвършенни нямаше да сме тук. И понеже сме несъвършенни сме тук за да се учим, деца от родители, родители от деца, всеки от всичко. Целта е днес да сме по-добри от вчерашното си аз за да се чувстваме щастливи и да израстнем научавайки още нещо. Предполагам, че изказаните по-горе теоретични постановки с които съм съгласен са съвършени модели към които да се стремим, а не че вече сме го постигнали и точно това правим.

Както децата имат своите страхове,така и възрастните си ги имат.
Ученици сме за едни,а Учители за други.

Рози и рози, Кристофер  , усеща се много болка у вас по отношение на родителите за което съжалявам.
Може би тук е мястото да благодаря ./аз им благодаря и лично/ на мойте родители. Обичам ги много, дали са ми много, не е имало момент в който да не са били до мене или зад мене и брат ми.Никога не се почуства в нищо да има разделение между нас двамата. Те ни дадоха и продължават да ни дават свобода на избора и решенията в живота, дори и да има опасност да 'паднем". Баща ми винаги казва как ще се научиш да не пипаш печката ако не се изгориш,а майка ми обича да казва всяко нещо с времето си.
Сега и двамата с брат ми си имаме по две хубави и здрави деца и много се надявам да ги възпитаме и подготвим за живота така както родителите ни нас.
Дано не ви прозвучи като реклама или фалшиво, но това си е самата истина и не бих си ги сменила за нищо на света.
Лека и спокийна вечер на всички

При мен сме две сестри и един брат. Винаги са ни гледали - нас, женските - ни гледат за чужда къща, така че много много да не претендираме, той - наследникът, любимец на всички, хвален и превъзнасят от всички, закрилян но и притискан да бъде по-по-най. Беше мързелив, непохватен, флегматичен. Аз бях вундеркинд, амбициозна, пробиваща се, справяща се, засипвана с похвали, награди и успехи. Пишех му домашните, подготвях го за олимпиади, защото и той трябваше да ги печели (не си спомням някога да е успял), копираше ми рисунките и съчиненията... Не, че не беше умен, но талантите му бяха в други области, докато моите бяха прекалено разностранни. Години наред кипях от обида пред тази несправедливост и се борех да докажа, че съм по-добрата. Сега си давам сметка, че той е страдал от очевидно незаслужените и лицемерни похвали, особено от несправедливото сравнение с мен. Най-много си го отнесе сестричката ни, доста години по-малка, защото всичките учители, които са преподавали на мен или него, сравняваха успехите ни като големи, с нея в доста по-ранна възраст и все я изкарваха бездарна, глупава, невъзпитана... Само дето и тя цял живот се е борила да се докаже, че не е такава и успя. Аз също постигнах максимума на всичко, за което съм си помечтала. А той остана и без диплома. По настояване на майка ми, лично му попълних документита за кандидатстване и нарочно не посочихме компютърните специалности в списъка, защото има увредено око. Уж за негово здраве, да не повреди и второто око и да остане абсолютно сляп. Три пъти започва да учи специалността, в която го приеха. Първата година изкара предимно шестици в ТУ. На втората прекъсна. Принудихме го да продължи. Пак прекъсна. Още веднъж опита и напусна окончателно. Сега всички го обвиняват, че е мързелив и слабохарактерен, а той живее като отшелник с компютъра си и гейми денонощно - работи само за да си ъпгрейтва компютъра. Няма приятели, няма гаджета. Има само компютър. И никакви контакти с никого извън служебните. Дори от семейството страни. Сега се чувствам виновна, че се престарах в доказването пред роднините и подкрепих натиска им да не учи компютърна специалност.

Все си мисля, че ако не бяхме ние, щеше да си завърши и да бъде щастлив. Сляпото око не се е оправило. Здравото си е здраво, въпреки че той денонощно виси на компютъра. Тогава имаше ли смисъл?! Във всеки случай отдавна не се конкурирам с него, сестра ми още по малко. Те и между двете ни се опитаха да поставят конкуренция - аз съм била грозна, но умна, та все някой ще се прежали да се ожени за мен (два брака дотук, а колко разбити сърца оставих между тях няма да споменавам, не е за хвалене); пък тя тъпа, ма понеже била красавица, все щяла да се уреди в живота (дори не иска да чуе за брак, въпреки опашките, дето се редят за нея - работи супер работа, изкара две висши, стана член на МЕНСА с 4 точки повече от мен). Та и за това има цяр, стига човек да помисли и да се осъзнае. За какво да завиждам на брат ми, като аз, заедно с роднините, за "негово добро" объркахме живота му?! Има ли нужда да доказвам на когото и да е каквото и да е, след като всичките ми дипломи в момента мога да ги метна в кофата за боклук, тук никаква работа не ми вършат. И след като получих признание от майка ми, че е изпитвала страхопочитание от интелекта ми и затова не е смеела да ми дава съвети като дете, а ми връчваше книгите да си градя мнение сама, за какво ми служи това признание?! Имаше смисъл тогава, когато като дете се борех да бъда обичана и ценена в семейството, не само успехите навън. Тогава нямаше кой да ми го каже. А сега вече не ми трябва. Вече няма какво да отнеса със себе си до гроб, не и тази завист, не и тази конкуренция между мъжкото и женското чедо. Осъзнах колко е безсмислено, несправедливо и ощетяващо и за двете страни. Сега ми се иска да мога да подам ръка на брат ми, защото животът му далеч не е щастлив по моите представи. Но от друга страна, може би по неговите си е съвсем наред, знам ли?!


И аз така мисля. Голяма част от поведението ни като родители е копие на това, с което нас са ни възпитавали. А когато родители са липсвали, от тези, които са ги заместили. Колкото и да отричаме тяхните методи, рано или късно се улавяме, че правим същото. За наша радост, има една част от поведението ни, която коригира тези ранни записи, така че не всичко е загубено. Имаме шанс да бъдем различни родители, въпреки заложеното в записите от най-ранното ни детство. Препоръчвам книгата Аз съм добър, ти си добър на Томас Харис (мисля, че я има в някой от сайтовете с книги, но не в спиралата). Много добре е развит въпросът с поведенческите модели, които усвояваме в ранното детство, като зрели индивиди и корекциите на моделите, които можем да постигнем с анализ. Теорията, за която пише, се казва Транзакционен анализ.

Abies Хубаво е,че правиш анализ на живота си,на този на брат си и сестра си.Но както сама се хващаш-ти мислиш едно,те може да мислят друго.Доброто за теб,дали е добро и за тях.Няма еднозначен отговор.

Не съм съгласна,че един вид възпроизвеждаме нещо си  от родителите си.Какво възпроизвеждат тези,които са израстнали без един или без двама родители?Някой,който ги е замествал?А ако няма такива?

Всичко  си има причина,но сега я свързваме със събития,които в детството за нас са имали друг смисъл.То би значело и ти като родител да подлагаш на същото и детето си,мислейки за негово добро и дори да му вменяваш чувство за непълноценност ,мъчейки се да го стимулираш.Теориите са едно,живия живот е друго.

Всеки нормален родител прави най-доброто за детето си,но със или без него,ако детето има силите и  желанието да се пребори,ще оцелее и ще стане също добър родител ако иска.Престъпниците също имат родители,и много често съвсем прилични.Всеки прави своят избор,и спрямо него учи своите уроци.

raliko, честит ти нов аватар, много е красив и приказен!

Тези, които са израснали без родители не знаят как да бъдат родители - попрочети в благотворителния подфорум и ще видиш колко често деца, израстнали в Дом са абсолютно безотговорни родители, просто защото не знаят как се прави това - нямат модел. Това е и една от причините да се стимулират другите начини за отглеждането им в семейство - приемната грижа и осиновяването -  точно за да могат да се научат на нормален живот.

За мен написаното от Abies  и Кристофер е нещо много лично и много вярно.    за споделеното.

За амбициозните родители най-доброто за детето им е да го запишат на всичко възможно и да очакват от него да е перфектно във всяко отношение. Смятат, че като изискват повече дават повече стимул за успехи. Смятат, че така проявяват любовта и подкрепата си, а всъщност внушават на детето, че никога не е достатъчно добро за тях. Това е един много лек и бърз път към депресия в зряла възраст. И ако детето, като стане родител на свой ред, все още се бори за любовта на своите мама и тате, то то непременно ще натиска своето дете да бъде перфектно, за да изглежда като перфектния родител в очите на родителите си. И в същото време ще смята ,че прави добро на детето си. И ще се пита как така се получава, че повтаря това, което се е заричало никога да не прави, когато порасне?

Всъщност се опитвам да кажа, че представите ни за добро и зло са много силно повлияни от личната ни история и натрупвания. И след дълбоко копане в себе си, може тия представи значително да се променят. Любовта въобще не е гаранция за крайния резултат. Престъпниците често имат родители, за които най-висшата проява на любов е да осигурят всичко на детето си. Е, да, ама като имаш всичко, към какво ти остава да мечтаеш, за какво да се стремиш? Как да повярваш в собствените си сили, че те бива за нещо, ако винаги ти го поднасят на тепсия и никога нищо не си постигнал сам?

Знам, че смятате, че темата доста се измести, но подсъзнанието - това не са само магически ритуали, това е и най-прозаична психология, която действа като магия, когато не я осъзнаваме.