Здравейте! Не зная как да започна, честно казано не ме бива в тези неща. Не вярвах и че някога ще реша да споделя болката си във форум, но изпитвам нужда да го направя. Вероятно на много от вас ще ви се стори банално, нещо често срещано и зная, че не съм единствената, която преминава през подобно нещо, но чувствам, че се задушавам.
Става въпрос за раздяла с човек, когото обичам. Няколко месеца бяхме заедно, малко време ще си кажете, но бяха достатъчни, за да го обикна силно и да се влюбя. Той също. Причината да се разделим са неговите проблеми, които му пречат. Няма да изпадам в подробности, защото са лични неща, но ще кажа, че ми каза, че му действат зле на самочувствието. На практика ми каза, че му е под нулата и се чувства като идиот, който не можел нищо да ми даде. Не бил готов за връзка, осъзнал защо толкова години бил сам и всякакви такива. Не можел да ми обърне вниманието, което заслужавам, а не съм заслужавала да се чувствам на последно място.
На въпроса ми "насилваш ли се да бъдеш във връзка", отговори "да". Казах му, че няма да го държа насила.
Не е човек, който да си измисля оправдания и животът му наистина е труден, но смятах наивно, че любовта е силна и се справя с всичко. Никога не съм отдавала значение на проблемите му и никога не съм показвала, че с нещо ми пречат ангажиментите му, работата му. Бях наясно с тях още преди да решим да сме заедно.
Мислел, че ще може да се справи, но не можел. В интерес на истината изведнъж просто се дръпна, след като във връзката ни се получи едно напрежение, внесено от мен, тъй като си бях въобразила едни глупости, с което мисля, че дадох старта да почувства, че вероятно нищо не прави като хората, защото винаги ми е казвал, че не иска проблемите му да се отразяват върху мен. Стана по-дръпнат, макар че на няколко пъти, докато спяхме заедно, се сгушваше в мен и в просъница ми казваше, че съм му любвта. Както и да е.
Попитах го дали след време би искал отново да бъде с мен, без да се замисли каза "да". Не съм му казвала, че ще го чакам или че му давам време. На 2 пъти се опитах да му обясня много неща, да го накарам да размисли. Безуспешно. Проблемът бил в него, не в мен. Чувствата му не са се били променили.
От седмица сме разделени и колкото и лигаво да звучи... просто съм в някаква емоционална дупка.
Не сме се чували, не го търся, нито той мен. Беше ми казал, че иска да поддържаме контакт, но как?
Минах през всякакви етапи - леко вцепенение, тъга, гняв... и това е всеки ден. Имам чувството, че сякаш някой е изтръгнал сърцето ми и го е запокитил в противоположния край на стаята. Всеки ден и всяка вечер в гърдите ми изригва изгаряща, агонизираща болка и нямам представа как да я угася.
Бях му казала, че когато аз имам чувства... не се отказвам, но хората са различни. Боли ме, че се отказа.
Боли ме, че рискува... нас... мен заради проблемите си и желанието си сам да се оправи с тях.
За 2 години бях спряла цигарите, а ето, че отново пропуших, тъй като всеки път, когато получа импулса или да му напиша нещо гневно, или да забия още един пирон в ковчега на гордостта си, молейки го да размисли, посягам към цигарите. Защото само това ме спира. Обмислях варианта да прекратя всякакъв контакт с него, но какъв е смисъла? Лошо от не го не съм видяла, макар че ме нарани по един или друг начин. Не е лъжец и манипулатор, макар че със сигурност на повечето така ще им изглежда, четейки какво пиша, но го познавам.
Единственото, което направих е да го отследя във фейсбук, за да не ми показва с кой се сприятелява, да не го гледам какво поства и какви снимки на фитнес моделки харесва.
Не знам вече какво да правя. Опитвам всичко - филм, книга, разходки, тренировки... Почти нищо не действа.
Зная всички окуражителни думи като "ще мине; дай си време; продължи напред" и т.н.
Но го обичам страшно много, наистина много. Прекрасен човек е, макар че се издъни в това отношение, предпочитайки да приключим, защото животът му и той самият е много объркан.
Не знам вече... просто ми се иска да споделя. Благодаря на всички, които ще прочетат този роман и които ще решат да се отзоват.
Става въпрос за раздяла с човек, когото обичам. Няколко месеца бяхме заедно, малко време ще си кажете, но бяха достатъчни, за да го обикна силно и да се влюбя. Той също. Причината да се разделим са неговите проблеми, които му пречат. Няма да изпадам в подробности, защото са лични неща, но ще кажа, че ми каза, че му действат зле на самочувствието. На практика ми каза, че му е под нулата и се чувства като идиот, който не можел нищо да ми даде. Не бил готов за връзка, осъзнал защо толкова години бил сам и всякакви такива. Не можел да ми обърне вниманието, което заслужавам, а не съм заслужавала да се чувствам на последно място.
На въпроса ми "насилваш ли се да бъдеш във връзка", отговори "да". Казах му, че няма да го държа насила.
Не е човек, който да си измисля оправдания и животът му наистина е труден, но смятах наивно, че любовта е силна и се справя с всичко. Никога не съм отдавала значение на проблемите му и никога не съм показвала, че с нещо ми пречат ангажиментите му, работата му. Бях наясно с тях още преди да решим да сме заедно.
Мислел, че ще може да се справи, но не можел. В интерес на истината изведнъж просто се дръпна, след като във връзката ни се получи едно напрежение, внесено от мен, тъй като си бях въобразила едни глупости, с което мисля, че дадох старта да почувства, че вероятно нищо не прави като хората, защото винаги ми е казвал, че не иска проблемите му да се отразяват върху мен. Стана по-дръпнат, макар че на няколко пъти, докато спяхме заедно, се сгушваше в мен и в просъница ми казваше, че съм му любвта. Както и да е.
Попитах го дали след време би искал отново да бъде с мен, без да се замисли каза "да". Не съм му казвала, че ще го чакам или че му давам време. На 2 пъти се опитах да му обясня много неща, да го накарам да размисли. Безуспешно. Проблемът бил в него, не в мен. Чувствата му не са се били променили.
От седмица сме разделени и колкото и лигаво да звучи... просто съм в някаква емоционална дупка.
Не сме се чували, не го търся, нито той мен. Беше ми казал, че иска да поддържаме контакт, но как?
Минах през всякакви етапи - леко вцепенение, тъга, гняв... и това е всеки ден. Имам чувството, че сякаш някой е изтръгнал сърцето ми и го е запокитил в противоположния край на стаята. Всеки ден и всяка вечер в гърдите ми изригва изгаряща, агонизираща болка и нямам представа как да я угася.
Бях му казала, че когато аз имам чувства... не се отказвам, но хората са различни. Боли ме, че се отказа.
Боли ме, че рискува... нас... мен заради проблемите си и желанието си сам да се оправи с тях.
За 2 години бях спряла цигарите, а ето, че отново пропуших, тъй като всеки път, когато получа импулса или да му напиша нещо гневно, или да забия още един пирон в ковчега на гордостта си, молейки го да размисли, посягам към цигарите. Защото само това ме спира. Обмислях варианта да прекратя всякакъв контакт с него, но какъв е смисъла? Лошо от не го не съм видяла, макар че ме нарани по един или друг начин. Не е лъжец и манипулатор, макар че със сигурност на повечето така ще им изглежда, четейки какво пиша, но го познавам.
Единственото, което направих е да го отследя във фейсбук, за да не ми показва с кой се сприятелява, да не го гледам какво поства и какви снимки на фитнес моделки харесва.
Не знам вече какво да правя. Опитвам всичко - филм, книга, разходки, тренировки... Почти нищо не действа.
Зная всички окуражителни думи като "ще мине; дай си време; продължи напред" и т.н.
Но го обичам страшно много, наистина много. Прекрасен човек е, макар че се издъни в това отношение, предпочитайки да приключим, защото животът му и той самият е много объркан.
Не знам вече... просто ми се иска да споделя. Благодаря на всички, които ще прочетат този роман и които ще решат да се отзоват.
. Хвани се за това "почти", и го разшири. 
