Моля за съвет

Мила sunny85 първо да ти кажа че много съжалявам за загубата и болката която преживяваш  Да бъда честна болката никога не се забравя, никога не преминава просто се учиш да живееш с нея и я притъпяваш. В даден момент намираш смисъл за какво да се хванеш и да продължиш напред да се бориш и да дава смисъл на живота ти. Момента на чакането е най-бавния период. Сълзите няма да спрат, просто ден след ден ще идват по-рядко, докато продължиш напред. Казвам ти го защото аз съм минала по този път с тая разлика че секциото при мен се случи в девети месец и детенцето ми живя повече от месец докато ми кажат че шанс за живота й няма. Ние също не взехме телцето от болницата, видях я преди това няколко пъти и това ми стигаше..към него момент мислих че ако я вземем това допълнително ще ме травмира и предпочетох да я запомня такава каквото я видях преди това. Не се обвинявай за нищо...така си го почувствала, така си го направила. На мен докторката ми каза че мога да изчакам шест месеца преди да почнем с опитите, но на мен това ми се струваше прекалено кратък период, тъй като ме беше страх да не се обърка пак нещо. Ние започнахме след 11 месеца и чудото се случи почти веднага. Не мисля че това се превръща във фикс идея, но това е нещото което те кара да продължиш напред, това е надеждата, която те крепи. Това е моя съвет към теб, това е което аз съм преживяла и моя начин да продължа. Може би не е най-правилния, но така съм го чувствала аз. Не сдържай сълзите си когато ти се плаче, говори за случилото се, говори за начина по който се чувстваш...не стаявай нищо в себе си. Ние сме насреща винаги когато имаш нужда от подкрепа   

Мило, мамче, благодаря за прекрасните съвети и подкрепата, много е хубаво, когато има някой, който те разбира! Моите приятелки са прекрасни, но нито една от тях не може да си представи какво ми е..
Съжалявам, за това, което ти се е случило, било ти е много по-тежко отколкото на мен, така че ти си една много силна жена! Още повече - наложила си си да изчакаш повече време от колкото ти е казал лекаря. Искало се е много воля за това, като знам аз как ровя и чета и всеки път като прочета, че 6 месеца са достатъчни се обнадеждавам и вече си представям как през октомври ще видя двете чертички 
Радвам се, че в крайна сметка всичко е приключило добре и сега имаш здраво бебче Да ти е живо и здраво малкото съкровище и да те прави много щастлива и горда мама 

Съни, съжалявам много ...
И аз имах спешно секцио, моето дете почина веднага и аз не пожелах да го видя. Тази вина ме гложди и до днес, но се научих да живея с нея. Болката наистина се притъпява след време, понякога дори забравяш с дни. Аз имам вече един разбойник на две годинки, който ми дава цялата любов на Земята и смисъла за продължа напред.
Знай, че когато и ти имаш бебче ще видиш, че всичко ще се нареди или поне няма да бъде толкова болезнено и силно. Прегръщам те!

Съни, много съжалявам за загубата на Вашето бебче...  Болката е голяма.
Не знам дали може да се даде "съвет", защото всички сме различни и различно преживяваме... Моята дъщеря почина от заболяване и се роди нормално - днес е първият й рожден ден. Лекарката ми беше казала "след три месеца пак да съм бременна", но аз след три месеца още не знаех по кой свят ходя, камо ли да мисля за нова бременност... Може би сега вече се чувствам готова, но не, за да родя бебе, което да я замени, а просто, защото искаме още деца.
Аз исках да я видя след раждането и времето, което ми отпуснаха, 20-ина минути, ми се стори безкрайно кратко и недостатъчно. Но отново, хората са различни. Щом така сте решили, сега няма смисъл да се обвиняваш, това само ще те блокира и ще ти попречи на "траурния процес", както казват психолозите.. Човек впоследствие винаги намира за какво да се чувства виновен, независимо какво се е случило, но това е една от най-безсмислените и пречещи емоции.
Ако си от София и смяташ, че среща с други родители/майки би могла да ти помогне, от няколко месеца има група за подкрепа на родители, която още набира членове. Води се от двама психолози. Можеш да се свържеш с мен, ако проявяваш интерес.
Иначе пиши тук, споделяй. Много е трудно в началото. Човек преживява някак минута за минута, дори не ден за ден, но полека-лека нещата се променят, макар и неусетно. Винаги ще ти е мъчно и никога няма да ти стане безразлично, просто скръбта ще се промени, ще си намери място, ще стане част от теб, ще се помирите...
Пожелавам ти да си обгръната от светлина и обич по този път...
Прегръщам те,
Яна

Не съм от София, но това с групите ми се струва много полезно, смятам, че ще помогне на хората които ги посещават.
Съжалявам за това, което ти се е случило и ти пожелавам скоро да гушкаш едно здраво бебче, което много да те радва! 

Този форум много ми помогна, сигурна съм, че и на теб ще ти бъде полезен!
пиши, споделяй всичките си страхове тук, но едно бих искала да ти кажа - не се обвинявай. Това по никакъв начин няма да ти помогне.

Кураж, животът продължава и ти също ще продължиш напред!

Момичета, някоя от вас прибягвала ли е до помощ от психолог?
Минаха вече два месеца, не се чувствам и грам по-добре. Има периоди от два три дни, когато съм по-добре, последвани от кошмарни дни, в които плача почти постоянно. Смятам, че не е нормално или най-малкото не е здравословно и си мислех, дали няма да се почувствам по-добре ако се видя с психолог.

Със сигурност няма да ти навреди. Аз не съм се възползвала от услугите на психолог и в момента го отчитам единствено като грешка. Трябва някой да ти помогне да изживееш мъката си по правилния начин, поне аз така мисля. Успех! 

Все си мисля, че е по-добре човек да се справи сам.. Мъжът ми също не е ентусиазиран..
Идната седмица се връщам на работа, може би ще ми се отрази добре, въпреки че по принцип там е доста напрегнато. Ако и тогава няма промяна, ще потърся някого, защото се притеснявам, че ще ми се отрази и на здравето.

Психологът не може да изтрие болката ти, няма как да те разбере истински, освен като не е преживял същото. Може само да ти даде някакви съвети за това как САМА да се справиш. И аз мислех, че бързо съм се съвзела и всички ми се чудеха. Докато на по - следващото лято не получих нервна криза и не можах да стана от леглото да се погрижа за детето, което вече имах. Честно да си кажа, предпочитам да си бях изживяла болката както трябва и да се взема нужното време за да потъгувам.

Аз също бих те посъветвала ако имаш желание и възможност да говориш с психолог го направи, дори и да не ти помогне, няма да ти навреди. При мен също всички си мислиха, че съм се съвзела много бързо, дори и аз самата го мислих, но когато забременях отново се сринах за един миг. Освен че вместо да се радвам всеки ден плачех,, а и изпадах в едни кризи при които припадах и сме стигали до спешна помощ и накрая мъжът ми се принуди да извика психолог вкъщи. Достатъчна ми беше една среща и се почувствах много по-добре...Казах си че трябва да се стегна и да продължа. Наистина не лекува болката, но поне когато говориш на глас за нея е друго. Според мен опитай 

QueenBee, съжалявам, надявам се, че вече си по-добре! При мен май проблемът е обратен - прекалено много задълбавам в болката. В момента, в който си кажа "Хайде стягай се, животът продължава, не мисли толкова за това", след това си казвам, че не трябва да забравям и да спирам да мисля за бебчето си, защото съдбата и без това е била достатъчно неблагосклонна към него.

joli24, аз също докато бях в болницата се чувствах много спокойна, аз утешавах другите, вместо те мен. Като се прибрах вкъщи, нещата се обърнаха. Ти как се чувстваше когато роди? Имаше ли смесени чувства, защото аз така си го представям - хем радост за новото бебче, хем мъка по това, което си е отишло.

През цялата бременност и когато родих си налагах да не мисля за момиченцето ми, защото бях длъжна да не предавам тази емоция на бебчето ми. Първите дни когато родих бях неземно щастлива и едновременно не знаех къде се намирам за да мисля много. Обаче в момента в който се прибрах започнах да си мисля, как моето момче щеше да си има сестричка, тя щеше да е на по-малко от две години и много да му се радва, да ни чака да се приберем и аз щях да имам цялото щастие на света с две дечица, едно момче и едно момиченце. И тогава изпаднах в депресия, чувството определено беше странно. Все още имам моменти в които мисля за нея, но определено не е със същата болка...Може би защото нямам време да мисля, може би защото сама си налагам защото малкото човече с нищо не е виновно за да има плачеща майка и се опитвам да му дам цялото внимание и любов на света...Пожелавам ти в момента в който си готова и физически и психически чудото да ти се случи и на теб и поне малко да заглушиш болката която те изгаря в момента 

Благодаря, нямам търпение да дойде този момент