Книгите, които са ни променили...

Приказка има, Оскар Уайлд - Славеят и розата. Тука, в Готварския правехме торти на тема 'Приказки', та аз торта със славея и розата правих 

Това бяха култови книги за много от колегите ми в университета, наред с "Голият обяд" и "Дрога" на Бъроуз. Аз не успях да ги схвана тогава, но може да ги пробвам сега.

 Е, много специална торта е била...идейна, храна както за тялото, така и за душата.
 Не я видях между снимките в подписа ти...

Моби-Дик. Сложен и многопластов роман, в него видях литература от най-висока класа; най-съчувствената и хуманна философия; една от най-майсторските творби на английския език. Книгата може да се определи с една дума: мъжествена, а аз понеже съм мацка, придобих друг поглед към света. Всяка страница от Моби-Дик съдържа 10 пъти повече мъдрост от всички творби на Пауло Коелю.

Лолита: също толкова човечен роман, изискващ от човек да промени същината си, за да го разбере.

Себичният ген, Ричард Докинс. Никога няма да гледам на живота по стария начин.

Поредицата Дюн. Заслужава си само заради идеята, че Човек, а не животното, е способен да се контролира, но и да живее с много голяма доза несигурност. Франк Хърбърт е мъдър.

"Съдбата на човека" я четох една цяла зимна ваканция, много трудно. Не ме е променила, вероятно стилът не ми е допаднал. Същата история с "Млада гвардия" - един месец ми отне от лятната ваканция и така и не я запомних. "Чайка" не съм я чела. "Как се каляваше стомана" я четох точно около 10.11.1989 година, ирония на съдбата. Книга, която ми допадна, но не заради идеите си. За Зоя Космодемянская съм чела книгата от майка й, написана след смъртта на двете й деца. Повлия ми, но още тогава усетих премълчаванията - има един момент, за който тя споменава не много ясно; отнася се за душевното здраве на Зоя. Поначало крайностите в идеализацията не ми допадат. Не намирам за възпитателни (ако изобщо това е думата) историите за това, как са умрели ястребинчетата, Митко Палаузов; смъртта и изтезанията на Зоя също не са спестени като детайли.
Освен това, някои моменти са спорни от историческа гледна точка.

Mamacita Bandida, "Моми Дик" искам да я прочета от известно време. Попадна ми много интересна рецензия за нея.

Всъщност Моби-Дик не е толкова страшна, колкото се разправя, напротив- има хумор, има екшън. На английски ли ще я четеш? Българският превод също не е лош.

  Tsugumi, благодаря за отговора.

   Мисля си, че ако някой реши да пренапише някои от тези книги, но този път напълно искрено и достоверно, без премълчаване и идеализация, биха се получили много добри исторически произведения.  Не че те и сега не са такива, но когато нещата са описани по-просто и без политика, винаги е за предпочитане.

Мисля, че книги като "Съдбата на човека", "Как се каляваше стоманата", "Млада гвардия" и др., които трябваше да прочетем по задължение , не отстъпват на съвременните трилъри. Сигурно оттогава заобичах трилърите. Като се замисли човек какви проблеми имат да разрешават  героите - дали по комунистическо или по капиталистическо време, се успокоява, че неговите проблемчета са бял кахър.

Аз наистина мога да се сетя за 2, най-много 3 книги, които не са ми дали абсолютно нищо. Всъщност не очаквам от книгите да ме променят в някакъв съдбовен смисъл, защото в крайна сметка винаги откривам по нещо от себе си в тях или нещо, което бих могла да бъда, ако...
Може би ако започна от най-ранното си детство няма как да подмина, нито вече споменатата Астрид Линдгрен, нито Ерих Кестнер, нито Марк Твен - те бяха първите, които не крещяха: Бъди такъв и такъв, бъди винаги готов! На фона на обърканите послания на началните ми учителки за партията-държава и държавата-партия, светът в книгите им беше красив, неподправен и човешките недостатъци не се сочеха с пръст. И най-важното техният свят не беше черно-бял, а преливаше от пъстрота, за която очите ми продължават да жадуват и до днес.

Не съм сигурна в това. По причина, че не знам, какво означава "добро историческо произведение". Както беше писал Дюма в "Графиня Дьо Монсоро" (перифразирам): "Ние сме само романисти и трябва да се придържаме към истината, фантазията - тя е за историците."

Тримата Мускетари - тогава за първи път повярвах, че в живота има и приключение, ако му отворим вратата - моето беше да пиша и от Дюма научих много, а най-вече дух.

Театър и Великият Гетсби - научих, че може мечтите да се сбъдват и да се окаже, че не си об,ислил добре желанието. А позитивното мислене дори още не беше на мода.

Вечери в Антимовския хан - още един учебник за мен, който ми вдъхна увереност, че описанието не е лоша дума.

Любов по време на холера - чисто емоционално и по женски, тази книга сигурно е причина за нелечимото ми търсене на "онази любов, без която не можем", отвъд правилата, времето и пространството.

Дона Флор и нейните двама съпрузи - а тази пък подхрани и без това опасно тлеещи пламъци, до ден днешен неугасени.

Има и много други, разбира се. Но тези винаги ще ги помня, защото не успявам никак да изтрия спомена за тръпката от обръщането на всяка страница.

Темата е страхотна. Повечето книгите за мен са отделни светове. Вчера съм била в един, днес съм в друг, а утре кой знае къде ще ме отвее вятъра. Обичам да чета, макар че не знам дали очаквам от книгите да ме променят. Знам обаче, че има книги, които са ме впечатлявали до болка или до някое чувство, за което сега не мога да намеря думи.
Една от тях е "На изток от рая". Там имаше един човек, мисълта за който ме кара да се старая да бъда по-добра. Говоря за Сам. Не помня в подробности, какво правеше този човек, но помня, че го харесвах, харесвах, харесвах и така и до сега го харесвам.

Харесвам книгите на Клавел. Това за различните светове при него се прояви много ясно, защото прочетох повечето от книгите му една след друга. Получи се - от един свят в друг свят и все различно, и все примамващо, и все до никоето време през нощта  - 

Чела съм много книги, за коя имам спомен, за коя не...  но много от тези, които споменавате са ми любими. Как да не обичаш примерно Атос, Портос, Арамис и Дартанян, ами Пипи, Томи и Аника  - а как беше името на бащата на Пипи - дооооста дълго и впечатляващо.

Дълго стана. Друг път ще обсъдя Зоя и Шура, за които скоро си примомних, прочитайки отново книгата на Зоя Космодемянска.   
   

В моето семейство поради ред  причини  се  роптаеше против "режима",  къде тихо, къде и  така че да чуят децата.независимо от това се издигаше в почит жертвата, която отделната личност е дала  за да стане светът по-добър.на  пръв поглед противоречие, но всъщност -не.

Така аз още в първите години, в които се научих да чета  прочетох "Митко Палаузов",  "Овчарчето Калитко" и  "Помни тяхното детство".Особено последната беше потресаваща.Свивало ми  се е сърчицето от болка,  че  това са само деца и  как може да се посяга на деца...Интересно, че тези дни си мислех дали ще дам един ден на сина ми да прочете "Помни тяхното детство", дали ще се трогне и дали ще повярва, че това са били реални саможертви от невинни по възраст и по помисли създания...И как да му обясня безумието на "комунистическата идея" и едновременно да го науча на  почит към жертвоготовността.Ей такива неща ми се въртят в съзнанието...

"Млада  гвардия"  четох в оригинал по задължителна програма.малко ми беше тегава,  трудно я четях.Но знаете ли,   често в някакви притеснителни моменти се сещам за началните  страници на книгата.Как  Уляна Громова в началото споделя мигновеното желание да се скрие, да си остане встрани от войната и като че да я няма...  и само миг след това отхвърля това бягство от себе си...точно в трудни моменти се сещам за нея,  в моменти в к оито ми се е искало да се скрия и от себе си.

"Повест за Зоя и Шура" също съм чела със свито сърце.
Несъмнено, тези книги са оставили отпечатък в съзнанието ми и мисленето  ми, дори и да не са го променили радикално

Аз повечето партизански романи не съм ги чела, защото бяха задължителни.
Всичко, което беше в списъка за четене през лятото, оставаше непрочетено. Не знам защо така се получаваше - или не можех да ги намеря съответните книги или не успявах да ги дочета, защото ми бяха скучни или просто не са били за мен. Не се гордея с това де. Поради тази причина мразех часовете по БЕЛ и никак не ги разбирах. После поотраснах, прочетох "Името на розата" и "Пътуване към Икстлан" за часовете по психология и ми просветна, че ако си чел произведенията е много лесно да кажеш защо те ти харесват и да им правиш някакви анализи.
За съжаление нямам време сега да се доизкажа, но благодаря на всички за отговорите. 

Еййй, а на мен тези списъци ми бяха голям кеф, особено в началото на лятото. Голям мерак имах да прочета всичко. Е ...  разбира се не успявах, но така съм прочела доста книги. Използвах списъка като насока... И до сега обичам да си записвам какво искам да прочета.