Ние осиновените

"Винаги си знаела", защото някой е допуснал да се държи несправедливо, студено, и по някакъв грозен начин спрямо теб. Или пък... след като си научила, че си осиновена, си започнала да гледаш все по един и същ начин на всеки кофликт, спор, спречкване - че не се вписваш, че си чужда, че не принадлежиш.
Мога да ти кажа, че всеки човек е имал момент, в който се е чувствал, като "различният" в семейството, черната овца, неприетият. Дори да не е осиновен.
Погледни нещата и от тази гледна точка, и помисли дали не изкривяваш нещата през тази призма.

Привет! Благодаря за включването и ценя коментарът Ви! Нямаше лошо отношение към мен, нито грозно. Тук казуса е съвсем друг - за динамиката в отношенията, която повлиява личността и нейните проявления нататък в живота.
Иначе да - всяко семейство си има черна овчица 😀, което също е вследствие на някакво отношение спрямо нея.

Разбрах на 6г,когато майка ми ми каза, че  не е моята майка, че съм имала мама, която е починала когато съм била на 5м и от тогава вече тя ми е мама и много ме обича. На някой от въпросите ти не знам как да ти отговоря. Комплекси не съм имала, не ми се е налагало да се вписвам, каквото и да значи това. Просто го приех съвсем норнално. Все едно винаги съм го знаела Не мога точно да го обясня. За вина и срам и дума не може да става. Никога по този повод не съм ги изпитвала. Била съм дискриминирана по тази причина, в ранно детство ме е наранявало, но със зрелостта и подкрепата на семейството ми, съм ги надраснала и преодоляла. Хващам се да думата чужда, която си използвала-ами по скоро различна съм се чувствала от семейство си.  Но не в някакъв лош смисъл. Като цяло нямам някакви отрицателни чувства и емоции след като разбрах. Разбира се има много въпроси, на които нямам отговор,но не виждам смисъл да дълбая и да разпитвам семейството си,да ти кажа, трудно е било да се разговаря с тях по темата, основното го знам и отдавна съм затворила тази страница. БМ е починала, ББ не го познавам и не желая да го познавам. Имам чудесно семейство, брат и сестра не биологични, които много обичам. Когато се налага да говоря за това, говоря все едно не се е случило на мен Просто тези истории са останали там някъде във времето, дори рядко си мисля за това.

Като осивовителка, в съвсем различен етап от твоя Хъни 23:
Аз винаги съм се чувствала чужда на родното ми семейство. Все се надявах някой да ме "спаси" от тях. Е - случи се, но този човек се оказах самата аз. Да, принадлежа на хора, с които нямам почти нищо общо. Приела съм го.
Осинових дете, без в момента на този акт и в процеса по осиновяване, да разбирам истинските причини.
Сега вече знам - сбърканият ми мозък си беше навил на проста, че моите лични проблеми ще се решат като взема човек с истински такива - наистина изоставен от родителите си, и заедно извървим този път.
Отделно на това - имам и биологично дете, с което минахме през сърдечна операция и много лежане по болници...

Много беше грешно, че подходих така, макар и несъзнателно.

Отне ми години психотерапия да стана една сравнително уравновесена жена и майка.

Относно въпросът - сина ми е на 5 и половина и знае от самото начало, че е порастнал в коремчето на друга жена. Знае и познава и приемната си майка. Всяка година ходим да я видим.

Ти как разбра, че си осиновена?
Как те кара да се чувстваш това?
Можеш ли да поговориш с осиновителите си за осиновяването?

Като непоискан съвет мога да предложа - опитай да преминеш през това с помощ. Да - скъпо е. Но влагаш тези пари и това време в себе си.
Помага.

Еха! Като приказка🌟
Явно има значение да се каже на детенце, колкото се може по-рано, че е доведено в семейството. Допускам обаче, липсата на комплекси, както ти спомена и здравата и ясна представа, която имаш за себе си се дължи, освен на безусловната подкрепа от твоите осиновители, но и липсващият фактор на "откъсване" и "отхвърляне" от БМ. Всъщност причината да бъдеш отгледана от осиновители е смъртта на БМ. Може би това до голяма степен е допринесло за липсата на вина и срам, както и за уверености и осъзнато заявяване в света.
Благодаря за коментара!🍀О, дълга история, но тайните винаги излизат наяве рано или късно. Разбрах след, като чух от близък човек. Говорих с мама и тя потвърди. Тази тайна причини най-голяма вреда на нея, защото е изяждаше. За съжаление тя вече не е сред живите, а моят баща отрече. Беше крайно възмутен и обиден.
Различни сме, много различни. Те са математици и икономисти, рационално мислещи и отговорни хора, а аз се занимавам със скулптура и съм духовна (отговорна съм).
Сега търся биологичен произход просто, за да разбера нещо повече за кръвните ми близки. Може би имам брат или/и сестра.
Имам нужда да разбера и да простя.

Увереността дойде, когато проумях и приех всичко. Когато разбрах, че хората до мен са важни! Че тези неща от миналото всъщност са се случили без моето участие, а просто са рефлектирали върху мен, поради грешки на други хора. Заради техни избори и желания, които всъщност нямат общо с "мен" разбиташ ли? В случая ББ не е пожелал въпреки смъртта на БМ да положи грижи. И не защото аз съм "проблема", а защото той е такъв човек. Не желая да използвам епитети. Аз съм била бебе, заради неговия отказ да бъде баща, аз съм получила семейството си и живота, такъв какъвто е. Хубав, лош.... Нямам вина Вината е негова! А защо е взел това решение съм спряла много отдавна да се питам. Той живее с този товар, с тази вина и всичко останало. И няма други деца, дали е възмездие, наказание или пък друго си е за негова сметка.
Благодарна съм, че съм имала семейство, не е било перфектно и далеч от приказка и беше трудно за всички да минат през това  Така че моя съвет е, просто продължи напред, не се обвинявай,Ти си важната. Не страдай заради изборите на другите.

Това за приликите и разликите за мен е наивно. Родителите ми са се образовали и работили в съвсем различна сфера от тази, в която аз съм силна. Е, и?
Колкото до прошката, ами ако няма какво да прощаваш? Ти сякаш си решила, че са те изоставили съзнателно и умишлено. Ще споделя моя опит, макар че не включва осиновяване. Веднага след моето раждане с майка ми сме били разделени по здравословни причини за повече от месец. Нямам реален спомен и много дълго време не можех да осмисля, че наистина ми се е случило. Обаче вероятно се е отразило. Насочих се към осъзнаване с помощта на терапевт. Имам все още на моменти страх от отхвърляне, както и усещане, че не съм приоритет за майка ми. В нейното поведение също се забелязват последици от онази раздяла. Обаче тя всъщност не ме е изоставила. Случили са се събития извън нейния контрол, които със сигурност не са й били по волята. Според мен си струва да помислиш над това.

Да. Тези ранни раздели са пагубни, независимо дали говорим за осиновени или разделени дете и родител по някаква причина. Страхът от изоставяне идва именно от там.
Това с професиите беше просто пример, но пък моите наклонности и желания не бяха вземани много насериозно. Това имам в предвид - непрекъснатото потискане на естествените ми и живи интереси към дадена сфера или дейност. Тоест едно непрекъснато целенасочено (несъзнавано от мама и тате) потискане и отричане на автентичността ми.
Разбира се, че работя над себе си. Но по мои наблюдения имаме много общи неща с осиновени и оставени твърде малки за някакъв период деца.
Разбира се, че може да не е по воля на БМ (което вероятно е така), но родовата нишка не може да бъде прекъсната току - така и колкото повече остарявам, толкова по-голяма потребност имам да разбера цялата история.
Благодаря за коментара!🍀

И моите родители не са във възторг от моите интереси и наклонности, които не съвпадат с техните, но се преживява някак. За мен е непонятно как някои родители очакват децата им да бъдат техни копия и после остават разочаровани.

Хем е смешно и ще го напиша със усмивка, хем малко отразява вашите преживявания....
Аз съм ветеринарен лекар и с годините все повече откривам за себе си тежестта на тази професия и на типа образование, коета съм получила. ММ също завърши бакалавър, после магистратура...
Баща ми от своя страна е отказал категорично да учи някога. Скоро се наложи да му пиша СВто... Ами осигуряван цял живот на "общ работник"... Натъжих се... Винаги съм знаела, че е добър в работата си, но това подценяване и принизяване - тъжно...
Майка ми - супер горда от това, че с 300 мъки е избутала едно образование, но пък в нейния живот, ако не го беше направила, сега щеше да е на дъното...

Та на този чуден фон -5 годишният ми маймун ме осведоми най-сериозно, че щял да стане футболист и да кара такси БМВ

Всъщност, най-важното е са стане добър човек и да е щастлив, пък както иска - така да си изкарва парите.

Не съм осиновена, нито осиновителка, но доста често чета в различни групи за усещането, че "не си на мястото си". Повярвайте всеки от нас осиновен или не го е изпитвал! При проблеми в детството всеки от нас е тълкувал погрешно, че не е обичан, през пубертета, когато най-много се усещат различията между възрастни и деца, всеки от нас се е питал дали пък не е осиновен. Сигурна съм, че ще го потвърдят и останалите.
Относно "различията"... и майка ми и баща ми са химици, но аз едва изкласих тази химия, въпреки постоянното наливане на материал и от двете страни.
Чувството на дълг... всички сме длъжни на родителите си! Ако нямаш усещане за дълг, към хората, които са те отгледали, независимо биологични или осиновители, значи не са те възпитали добре. Аз съм биологична майка и имам същите очаквания от сина ми.
Безкрайна тема. Засяга ме, тъй като братовчедка ми е осиновена и разбра в детска възраст. От дете до 26 - та си година не спря да използва това, като аргумент срещу осиновителите за всяко дребно нещо, въпреки цялата им обич. Честно казано съсипваше не само тях, но и всички близки. На 26 г. намери така търсената си биологична майка, която се оказа студена жена, без желание да контактува с изоставеното си дете и изведнъж осиновителите станаха най-обичаните мама и тате. Аз лично не знам на тяхно място дали бих простила. Пряк свидетел съм на това, което преживяха и знам, какво говоря.
Това е един от случаите и се надявам да не засегна никого, тъй като съм наясно с деликатността на темата.

Имате някакви съвсем объркани представи , върху които се опитвате да изградите една съвсем неправилна теория. Просто си нагласяте фактите около вас както ви е удобно, търсейки нещо което не съществува, за да се чувствате по-добре и да оправдаете вашата нелюбов и непривързаност. Хората които са ви отгледали са такива и може би след години (ако сте човек аналитичен) ще разберете че те не са били такива конкретно и само, съзнателно към вас. Те биха били такива и към родното си дете, само че то за разлика от вас нямаше да може да ги разпъва на кръст заради това какви са те всъщност.
Разберете, всяко дете се чувства осиновено, всяко дете поне един път в живота си е имало желание да избяга от вкъщи, защото родителите го дразнят, защото се чувства различно и неразбрано. Независимо дали е родно или осиновено.
Всяко дете е различно то не е клонинг на родителите си и няма нищо странно в това че те са инженери а то художник или те са артисти а то медик.
Много деца в крайна сметка остават чужди на родителите си но това не е защото са родни или осиновени, а защото родителите са незрели или/и неспособни 
Бъдете над дребни страсти които ви раздират в момента, приемете това като урок лично към вас, какъв родител да бъдете - независимо дали сте осиновител или роден. Поставете се от другата страна на лоста, там където са били цял живот вашите "родители" и направете така че вашето дете да не "влезе във вашите обувки". Останалото е его.

Деликатна е, защото е болезнена и за двете страни. В никакъв случай не роптая срещу родителите си, които са най-хубавото нещо, което е можело да ми се случи. Всички правим най-доброто за децата си и е невъзможно поне някъде да не сгрешим или прекалим.
Чувството за дълг трябва да го има, както и грижата за родителите. Благодаря 🍀В никакъв случай не обвинявам родителите си, за каквото и да е😀. Всъщност въпросът опира до личното себеусещане, което е провокирано от наблюдение в процеса отглеждането и възпитанието ми и старанието да отговарям на очакванията (както опитват да правят почти всички деца).
Не мисля, че търся изкупителна жертва, която да обвиня за кризисния си житейски период. Ние хората имаме необходимост да бъдат част от нещо (общество, групи, род) и имаме пълното право да разберем, защо сме били изключени от посочените примери, без нашето съгласие и знание.  
Разпъването на кръст и злоупотребата са все непознати неща за мен. Аз съм и бях изключително всеотдайна и уважителна към родителите си и мисля, че поне в моят случай не би могло да става дума за непривързаност и нелюбов.
Егото няма роля тук. Нито пък каквото и да е желание за отмъщение или дребни страсти.
Да, всички деца се чувстват така (все едно чужди), но това е съвсем друга динамика, която си прилича, но не спада към специфичната тема, за която опитах да науча повече, с помощта на други потребители тук.
Обикновено категоричните и непозволяващи компромис гледни точки, като вашите са по-присъщи за хора с преобладаващо Его, което по някакъв начин отразява вътрешните конфликти на притежателя си. Това не бива да го приемате, като критика!
Уважавам мнението Ви и го приемам.
🍀

Братовчед ми е осиновен. Знам, че му е било казано от чужди хора, тайно от родителите му. Все пак родителите му са разбрали, но не са показали че знаят. И той не е показал, че знае.
Скоро го виждах - разказа ми интересна история за баща си - бащата който го е отгледал. Ни дума, ни знак, че това не е истинския му баща.
Важна особеност: известни са, в това число и на мен, биологичните му родители и обстоятелствата, поради които не са могли да го отгледат. Явно той е осмислил вътрешно фактите и ги е приел. И не се чувства чужд у дома.