- Публикувана: 31 март 2023, 23:45 ч.
- Последно мнение: 1 май 2023, 11:31 ч.
Априлски книжен клуб - 2023
Понеже такъв тип книги - “за живота и любовта” не е като да не съм чела, точно тази явно не успява да ме впечатли. Подобни идеи стоят и зад книгите на Кейт Мортън, напр., но тя ми харесва много повече.
Довечера ще се опитам да намеря време и за разказа, подозирам, че ще ми е по-интересен. А “Нежна е нощта” отдавна стои сред “предстоящи”, но когато нещо имаш наследствено в библиотеката го намираш за даденост и все има нови заглавия, които да го изместят.
Довечера ще се опитам да намеря време и за разказа, подозирам, че ще ми е по-интересен. А “Нежна е нощта” отдавна стои сред “предстоящи”, но когато нещо имаш наследствено в библиотеката го намираш за даденост и все има нови заглавия, които да го изместят.
Кейт Мортън е доста по-високо като стил в този жанр. “Пазителката на тайните” леко ме затрудни и по-скоро отегчи. Аз за себе си като читател по-скоро си падам по “фаст фууд”. И Еко ме затруднява и го “губя” на места. Аз не си и позволявам да чета по няколко книги едновременно, защото много ги “миксирам” в главата си 😃
Да, не препоръчвам да се четат няколко книги накуп. Но напоследък съм любопитна към много творби едновременно и сякаш се надпреварвам с хода на времето, като се заемам с повече.
На Кейт Мортън стилът е описателен, с дълги и сложни изречения, богат език, който в оригинал (поне за мен) е труден за четене. Предпочитаната от мен нейна книга е “Забравената градина”. Сега очаквам някой ден да преведат и издадат тук новата ѝ - “Homecoming”, струва ми се, че ще е интересна.
На Кейт Мортън стилът е описателен, с дълги и сложни изречения, богат език, който в оригинал (поне за мен) е труден за четене. Предпочитаната от мен нейна книга е “Забравената градина”. Сега очаквам някой ден да преведат и издадат тук новата ѝ - “Homecoming”, струва ми се, че ще е интересна.
Другите си стоят започнати, но не е като да ги чета. Детските, които четем вечер с децата не ги броя, зашото много често чета механично и си мисля за други неща.
Прочетох "Бърнис се подстригва". Хем е забавен, хем си спомних колко тегаво време е тийнейджърството. Как едните са несигурни и нещастни, другите пък прикриват собствената си несигурност в подигравки и в демонстриране на превъзходство. Накрая прояви сериозен характер девойката, хареса ми.
Атмосферата ми беше като във "Великият Гетсби", това го учихме в училище и не знам защо ми е останал някакъв неприятен спомен.
Установявам, че разказът като жанр нещо ми е странен.
Атмосферата ми беше като във "Великият Гетсби", това го учихме в училище и не знам защо ми е останал някакъв неприятен спомен.
Установявам, че разказът като жанр нещо ми е странен.
Разказът ме наведе на някои мисли, отвъд “видимото” и развръзката
Как докато говорим, че можем да приемем различието (защото за времето в разказа,
“…защо е трябвало да увива бръшляна на своите чувства около толкова паянтова топола”.
“На осемнайсетгодишна възраст убежденията ни са като върхове, от които гледаме, а на четирийсет и пет са може би пещери, в които се крием.”
Ето и една друга връзка, в смисъл на спомената от Carmela:
“Това беше върховното изпитание за нейната честност, за правото ѝ да се разхожда необезпокоявана в звездните небеса на харесваните момичета.”
“Човек трябва или да развлича хората, или да ги храни, или да ги шокира.” Всъщност е доразвита фразата “хляб и зрелища”, според мен.
Скрит текст:
И нещо повече, освен обрисуваното лицемерие в обществото. малко тип “сладко отмъщение”.
Как докато говорим, че можем да приемем различието (защото за времето в разказа,
Скрит текст:
така се е възприемало, може да се разгледа и като един символ на бунта срещу предразсъдъците, статуквото в обществото и установения фалшив морал- спомнете си за одумващите дами от балкона), в момента в който се сблъскаме пряко с него, съответно не го харесаме, порицаваме (директно или индиректно) - това влияе на поведението ни и го променя спрямо различния. случилото се -подстригването на косата на Бърнис късо де факто
Скрит текст:
Езиково е много приятен за четене, без да са спойлери мисля, че мога да дам няколко примерни цитата:Вероятно умишлено е избран и толкова безличен и бездеен като цяло да е образа на Бърнис - не проявява никаква увереност, нито се опитва по своя инициатива да се промени - промяната става с външна намеса и помощ. Освен когато на финала действа решително.
“…защо е трябвало да увива бръшляна на своите чувства около толкова паянтова топола”.
“На осемнайсетгодишна възраст убежденията ни са като върхове, от които гледаме, а на четирийсет и пет са може би пещери, в които се крием.”
Ето и една друга връзка, в смисъл на спомената от Carmela:
“Това беше върховното изпитание за нейната честност, за правото ѝ да се разхожда необезпокоявана в звездните небеса на харесваните момичета.”
Скрит текст:
Тази мисъл, приписана на Оскар Уайлд в разказа, не успях да я потвърдя, че е негова, но е интересна:А жертвата на косите и последвалото действие ми напомниха на нещо друго- на историята на Самсон и Далила, само че тук друг губи косите си.
Oтносно евентуалния произход на Бърнис, забелязах че се спомена думата “индианска” - “индианската ѝ кръв”. И има тъмни, прави, а не къдрави коси.
Oтносно евентуалния произход на Бърнис, забелязах че се спомена думата “индианска” - “индианската ѝ кръв”. И има тъмни, прави, а не къдрави коси.
Скрит текст:
Разказът всъщност е многопластов, различни посоки на разсъждения поражда.А и на финала се акцентира отново на това с думата “скалпирах” - “Скалпирах егоистката”
“Човек трябва или да развлича хората, или да ги храни, или да ги шокира.” Всъщност е доразвита фразата “хляб и зрелища”, според мен.
За мен разказът има и още един пласт - отмъщението на креатурата спрямо твореца.Марджъри е интересна, оригинална, четяща; Бърнис е скучна, посредствена, без собствени мисли и интереси. И с присъщата на твореца арогантност Марджъри се опитва да формира Бърнис по свой образ и подобие, докато творението й не се обръща срещу нея (както винаги). Подстрекателството на Марджъри е опитът на твореца да озапти излязлото от рамките "чудовище". Харесва ми, че разказът завършва със сладкото отмъщение на "underdog"-а, така цялата арка на Бърнис придобива някаква завършеност; накрая Бърнис не е просто сивата безлична глина в ръцете на братовчедка си, а смела девойка с новопридобито самочувствие и предполагам, съзнание за собствената си ценност.
Колкото и да не съм отмъстителен по душа човек, се забавлявах с този разказ, дори и с финала му:-) Марджъри е толкова студена, високомерна и фалшива, огледало на обществото, в което е така популярна, чак е плащещо това положение. Бърнис от своя страна е толкова смотана, скучна, неадаптивна и лишена от оригиналност, че е доста находчиво от страна на автора да й даде някаква собствена идея:-) Страхотно описание на повсеместното празноглавие и елементарните форми на манипулация, приложими и до днес.
Много интересни анализи на разказа чета тук! Ще трябва да си го припомня, особено след сравненията с "Гетсби".
Продължавам да напредвам бавно с книгата; на около 60 процента съм. Не знам дали бих избрала да чета тази книга и то не защото избягвам трудни тематики. Има неща, които ми харесват, и други, които не ме увличат. Това, което ми харесва, е че е показан начин, по който една обикновена жена, изгубила нещо толкова огромно, успява да преодолее възможно най-голямата болка и да продължи напред като при това животът й носи по някакъв начин смисъл на другите. Намира смисъл не във високопарни слова, а в ежедневието: в градината, в котките и кучетата, в колегите, в действията за живите, с които помага за техните починали близки.
От друга страна, някои неща не ми допадат. Повечето от страничните линии и герои не са ми интересни. Например, линията на Ирен и Габриел ми е откровено скучна. Ирен е голяма жена. Защо просто не изостави съпруга си? Историята на Франсоаз също беше скучна за мен.
Някъде към средата на романа изведнъж се появявя героиня, Женевиев Манян, и няколко глави са написано от нейно име и нейна перспектива. Това включване на второстепенен герой по средата в първо лице за мен беше излишно.
Отношенията между жени и мъже са повърхностно представени--на базата на секс--дори между Ирен и Габриел. Хотели, храна, цигари, физически акт на любов.... Може би съм само аз, но такова виждане на любовта е малко депресиращо и празно.
И, изобщо, си мисля, макар че не съм прочела книгата до края, че това е поредната книга, която е могла да спести на читателя около 200 страници без да пострадат идеи или сюжет.
П.П. За мен стилът на Кейт Мортън е доста по-различен.
Продължавам да напредвам бавно с книгата; на около 60 процента съм. Не знам дали бих избрала да чета тази книга и то не защото избягвам трудни тематики. Има неща, които ми харесват, и други, които не ме увличат. Това, което ми харесва, е че е показан начин, по който една обикновена жена, изгубила нещо толкова огромно, успява да преодолее възможно най-голямата болка и да продължи напред като при това животът й носи по някакъв начин смисъл на другите. Намира смисъл не във високопарни слова, а в ежедневието: в градината, в котките и кучетата, в колегите, в действията за живите, с които помага за техните починали близки.
Скрит текст:
Много трудно и емоционално е да чета за загубата й, а това е в центъра на книгата
От друга страна, някои неща не ми допадат. Повечето от страничните линии и герои не са ми интересни. Например, линията на Ирен и Габриел ми е откровено скучна. Ирен е голяма жена. Защо просто не изостави съпруга си? Историята на Франсоаз също беше скучна за мен.
Някъде към средата на романа изведнъж се появявя героиня, Женевиев Манян, и няколко глави са написано от нейно име и нейна перспектива. Това включване на второстепенен герой по средата в първо лице за мен беше излишно.
Отношенията между жени и мъже са повърхностно представени--на базата на секс--дори между Ирен и Габриел. Хотели, храна, цигари, физически акт на любов.... Може би съм само аз, но такова виждане на любовта е малко депресиращо и празно.
И, изобщо, си мисля, макар че не съм прочела книгата до края, че това е поредната книга, която е могла да спести на читателя около 200 страници без да пострадат идеи или сюжет.
П.П. За мен стилът на Кейт Мортън е доста по-различен.
Скрит текст:
Много интересни анализи на разказа чета тук! Ще трябва да си го припомня, особено след сравненията с "Гетсби".
Продължавам да напредвам бавно с книгата; на около 60 процента съм. Не знам дали бих избрала да чета тази книга и то не защото избягвам трудни тематики. Има неща, които ми харесват, и други, които не ме увличат. Това, което ми харесва, е че е показан начин, по който една обикновена жена, изгубила нещо толкова огромно, успява да преодолее възможно най-голямата болка и да продължи напред като при това животът й носи по някакъв начин смисъл на другите. Намира смисъл не във високопарни слова, а в ежедневието: в градината, в котките и кучетата, в колегите, в действията за живите, с които помага за техните починали близки.
От друга страна, някои неща не ми допадат. Повечето от страничните линии и герои не са ми интересни. Например, линията на Ирен и Габриел ми е откровено скучна. Ирен е голяма жена. Защо просто не изостави съпруга си? Историята на Франсоаз също беше скучна за мен.
Някъде към средата на романа изведнъж се появявя героиня, Женевиев Манян, и няколко глави са написано от нейно име и нейна перспектива. Това включване на второстепенен герой по средата в първо лице за мен беше излишно.
Отношенията между жени и мъже са повърхностно представени--на базата на секс--дори между Ирен и Габриел. Хотели, храна, цигари, физически акт на любов.... Може би съм само аз, но такова виждане на любовта е малко депресиращо и празно.
И, изобщо, си мисля, макар че не съм прочела книгата до края, че това е поредната книга, която е могла да спести на читателя около 200 страници без да пострадат идеи или сюжет.
П.П. За мен стилът на Кейт Мортън е доста по-различен.
Продължавам да напредвам бавно с книгата; на около 60 процента съм. Не знам дали бих избрала да чета тази книга и то не защото избягвам трудни тематики. Има неща, които ми харесват, и други, които не ме увличат. Това, което ми харесва, е че е показан начин, по който една обикновена жена, изгубила нещо толкова огромно, успява да преодолее възможно най-голямата болка и да продължи напред като при това животът й носи по някакъв начин смисъл на другите. Намира смисъл не във високопарни слова, а в ежедневието: в градината, в котките и кучетата, в колегите, в действията за живите, с които помага за техните починали близки.
Скрит текст:
Много трудно и емоционално е да чета за загубата й, а това е в центъра на книгата
От друга страна, някои неща не ми допадат. Повечето от страничните линии и герои не са ми интересни. Например, линията на Ирен и Габриел ми е откровено скучна. Ирен е голяма жена. Защо просто не изостави съпруга си? Историята на Франсоаз също беше скучна за мен.
Някъде към средата на романа изведнъж се появявя героиня, Женевиев Манян, и няколко глави са написано от нейно име и нейна перспектива. Това включване на второстепенен герой по средата в първо лице за мен беше излишно.
Отношенията между жени и мъже са повърхностно представени--на базата на секс--дори между Ирен и Габриел. Хотели, храна, цигари, физически акт на любов.... Може би съм само аз, но такова виждане на любовта е малко депресиращо и празно.
И, изобщо, си мисля, макар че не съм прочела книгата до края, че това е поредната книга, която е могла да спести на читателя около 200 страници без да пострадат идеи или сюжет.
П.П. За мен стилът на Кейт Мортън е доста по-различен.
Аз тези страничните истории ги усетих като разказ как всеки търси нещо или някой друг, как много хора не се решават да направят избор и живеят в някакво "разкрачено" положение.