Никодим седеше унило на пързалката, бъркаше си в носа и вадеше оттам ту сополче, ту пламъче. Беше му скучно, ужасно скучно. Братята му също бяха заминали – Марин работеше в аквапарк на морето, Ивелин отлетя на специализация в Китай, а Аспирин беше сключил договор за целия туристически сезон с някакво шотландско езеро. Никодим, за съжаление, беше още малък, а и баба си нямаше, така че го оставиха в къщи. Ала както добре знаем, градът през август не предлага кой знае какви забавления за змейчета. Затова сега Никодим седеше на пързалката, бъркаше си в носа и размишляваше ли, размишляваше... Когато извади оттам всички сополки и пламъчета, вече беше взел решение.
Литна бързо до в къщи, извади раничката си и я напълни с най-необходимото – фенерче, четка за зъби, пакет ”Зайо Байо” за из път и плюшеното си мече Спайдърмен. Метна я на гръб, размаха криле и... потегли. Направи едно кръгче над сивите градски покриви, после се спусна на югоизток, оставяйки зад гърба си пуфтящите комини и ръмжащите коли. Дълго летя над реки и потоци, над слънчогледови поля и царевични ниви. Накрая съзря пред себе си нещо голяяяямо и тъмно, с много гърбици и цялото покрито с настръхнали бодли.
“Да е змей – не е змей – помисли си Никодим – Прекалено голямо е, а и не мърда”. Продължи да лети към Нещото, малко по-бавно (за всеки случай), като разсъждаваше.
“Сетих се – извика той и плясна с криле – това е Плънина! Ах, колко съм умен, колко съм умен!”