Здравейте, надявам се да намеря чрез тази тема някой, с когото да поговоря. Разбира се, може и да стане дискусия в тон "приятеля ти е пияница, бягай веднага", вече има много такива теми.
Малко предистория - всеки от нас си влачи дефицити от детството. До скоро не живеехме заедно, и аз толерирах напиванията до неадекватност, на които ставах свидетел, защото се държах като съалкохолик. Те бяха и по-редки. Това мое поведение, разбира се е вредно, и за двама ни - първо, аз очевидно се унижавам, второ - осигурявам му удобна среда, без критика, и той си продължава постарому. Сега ще кажете - абе ти добре ли си? Ами не, явно не съм била. Благодарение на този форум намерих книгата "Параноя на страстта", и я изчетох за 2 дни. Добре че беше тя. Преди нея не знаех че има такова нещо "съалкохолик".
От както заживяхме заедно (4-5 месеца), напиванията станаха по-чести (около веднъж месечно, или по-често), и държанието му е недопустимо, също не може да контролира количеството, казва че не усеща кога се напива и не може да прецени кога да спре, от един момент не помни нищо, и аз му разказвам на другия ден, пиянството му е лошо, държи се грубо, последния път дори обърка спалнята с тоалетната...
Всичко това говори че нещата са извън контрола му вече, а аз трябва да си плесна 2 шамара и да спра да се държа като отчаяна патка, само и само да останем заедно.
В момента не живеем в България, но и двамата сме си българи, и сме израстнали покрай нагласата че е нормално да се пие, да се черпим, уикенд - алкохолизма е нормален за много млади хора (и за нас е бил).
Съответно има две мнения за пиенето и пиянството - или се черпим и си прайм веселото(всичко е наред), или ако човека се пропие и почне да деградира всички правят отвратена физиономия, и бягат(тоя пропадналия).
Също го има и варианта в който жената се изживява като свещена жертва, търпи, чисти повръщано и лъже околните че семейството е ок.
Аз искам, доколкото е по силите ми, да опитам по-умен подход, просто по-добър, знам ли.
Решила съм да изискам от него само едно - да разговаряме. Да не ми се крие като мишка, да ми мълчи, да ми отговаря с по една дума на тези "неприятни въпроси" относно проблема. Това смятам че имам право да го изискам. Няма да изисквам да спре да се напива. Просто ако избере да го прави, ще приложа другото лечение - ще си тръгна, със сълзи, но силно стиснати зъби.
Едва от седмица аз заявих че повече няма да търпя положението, и трябва нещо да се направи (той да го направи най-вече). Врънкам го да иде на психолог. За момента си говоря сама.
За депресията - там пък съм още по-невежа. До степен че понякога го бъзикам. Просто моята нагласа е "депресия ли? я ходи малко да копаш на село, после пак ела". И директно си му казах да говори с някой, защото аз няма да му свърша работа. Смисъл, не съм квадрат, но понякога човек трябва насила да си вдигне задника, да се задейства, за му олекне. Просто тялото понякога има нужда от движение, от кислород, от там и психическото състояние се подобрява. Ако вечно чакаме да ни дойде мотивацията, така ще си умрем.
Писах много, извинете за което. Моля, ако някой счита че може да поговорим, да ми пише на ЛС. Някой с опит подобен на моя, или просто някой който има желание.
Благодаря!
Малко предистория - всеки от нас си влачи дефицити от детството. До скоро не живеехме заедно, и аз толерирах напиванията до неадекватност, на които ставах свидетел, защото се държах като съалкохолик. Те бяха и по-редки. Това мое поведение, разбира се е вредно, и за двама ни - първо, аз очевидно се унижавам, второ - осигурявам му удобна среда, без критика, и той си продължава постарому. Сега ще кажете - абе ти добре ли си? Ами не, явно не съм била. Благодарение на този форум намерих книгата "Параноя на страстта", и я изчетох за 2 дни. Добре че беше тя. Преди нея не знаех че има такова нещо "съалкохолик".
От както заживяхме заедно (4-5 месеца), напиванията станаха по-чести (около веднъж месечно, или по-често), и държанието му е недопустимо, също не може да контролира количеството, казва че не усеща кога се напива и не може да прецени кога да спре, от един момент не помни нищо, и аз му разказвам на другия ден, пиянството му е лошо, държи се грубо, последния път дори обърка спалнята с тоалетната...
Всичко това говори че нещата са извън контрола му вече, а аз трябва да си плесна 2 шамара и да спра да се държа като отчаяна патка, само и само да останем заедно.
В момента не живеем в България, но и двамата сме си българи, и сме израстнали покрай нагласата че е нормално да се пие, да се черпим, уикенд - алкохолизма е нормален за много млади хора (и за нас е бил).
Съответно има две мнения за пиенето и пиянството - или се черпим и си прайм веселото(всичко е наред), или ако човека се пропие и почне да деградира всички правят отвратена физиономия, и бягат(тоя пропадналия).
Също го има и варианта в който жената се изживява като свещена жертва, търпи, чисти повръщано и лъже околните че семейството е ок.
Аз искам, доколкото е по силите ми, да опитам по-умен подход, просто по-добър, знам ли.
Решила съм да изискам от него само едно - да разговаряме. Да не ми се крие като мишка, да ми мълчи, да ми отговаря с по една дума на тези "неприятни въпроси" относно проблема. Това смятам че имам право да го изискам. Няма да изисквам да спре да се напива. Просто ако избере да го прави, ще приложа другото лечение - ще си тръгна, със сълзи, но силно стиснати зъби.
Едва от седмица аз заявих че повече няма да търпя положението, и трябва нещо да се направи (той да го направи най-вече). Врънкам го да иде на психолог. За момента си говоря сама.
За депресията - там пък съм още по-невежа. До степен че понякога го бъзикам. Просто моята нагласа е "депресия ли? я ходи малко да копаш на село, после пак ела". И директно си му казах да говори с някой, защото аз няма да му свърша работа. Смисъл, не съм квадрат, но понякога човек трябва насила да си вдигне задника, да се задейства, за му олекне. Просто тялото понякога има нужда от движение, от кислород, от там и психическото състояние се подобрява. Ако вечно чакаме да ни дойде мотивацията, така ще си умрем.
Писах много, извинете за което. Моля, ако някой счита че може да поговорим, да ми пише на ЛС. Някой с опит подобен на моя, или просто някой който има желание.
Благодаря!
. Бих те питала: Защо не искаш да се разделите? Какво е това, което те задържа? При мен беше усещането (надеждата), че мога да помогна, чувство за вина, ако "избягам", а също и остатъчна обич. Е, не можах да го понеса дълго. Тръгнах си. И животът ми продължи хубаво. А той потъна за няколко години, после (след 10+ години) , за щастие, се оправи. Все още си го обичам, защото е чудесен човек, но не исках/искам да ме е страх във всеки момент какво би могъл да направи (въпреки че моят не беше агресивен, хич). 
. Там ходят и хора, които отдавна нямат общо с алкохола, но искат да не губят пътя един вид.
