Моите деца са в някакъв период в които голямата подвиква, малкия гледа от нея и в някой момент подвикват и на мен. В момента в който мъжи ми ги чуе веднага им прави забележка че нямат право да говорят така на майка си. Ама толкова е бърз, че ме изпреварва и вместо аз да им направя забележка, той го прави вместо мен. Всъщност и двамата с мъжа ми много държим децата да се отнасят с уважение към другите хора - било с нас, било с родителите ни, било с лелите си, съседите и т.н.
А относно грешките във възпитанието на децата - прекалено изисквам от тях - във всяко отношение. Искам да са възпитани и културни. Изисквам от тях да са перфектни или поне да се стремят към перфектност. Едното да е старателна ученичка - да се старае да пише красиво и правилно (сега ще е втори клас), да се стреми към постигане на високи успехи и да не се отказва. Малкия да контролира емоциите си, да спре да бъде инат и философ, да чува това което му се казва. Да си помагат, да не се карат, когато трябва - да седят два часа мирно и тихо. Ами това са деца, те не са като нас. Осъзнавам грешката си и се опитвам да я поправя. Друга моя грешка е да знам какво и как правят - излизаме навън и постоянно ги наблюдавам. Все да са ми пред очите. За съжаление така преча самите те да изградят доверието между нас, за да ги оставям да излизат после сами. И върху това се опитвам да работя. Постоянно ги коригирам и им правя забележки. А трябва да ги оставя малко да дишат, да спра да ги правя перфектни. Все пак са деца.
И да - не бих променила децата си. Бих променила себе си - да съм по-търпелива и да не очаквам и изисквам прекалено от тях. Работя по въпроса, но си трябва време.