По отношение на пазенето - не, не съм "за" теорията с паданията като метод на учене на нещата от живота. Сигурно защото аз много съм падала и все сама - и в пряк, и в преносен смисъл. Останаха ми белезите и никак не го намирам за помъдряващо. Той животът е достатъчно кофти и без зорлем детето ми да си троши главата. И не - не сум била по-добр еподготвена от пазените деца. Просто бях по-чувствителна, което направи нещата още по-трудни. И в този смисъл - аз си пазя детето - и физически, и психически. Много неща ще го зашлевят и без това. Моята роля е да съм ги обяснила, а не да съм заела ролята на съдбата и да му шибна аз едн-два преносни шамара, та да го "подготвям". И така - и за физическите, и за душевните рани - аз не ги намирам за поучителни и съдя по себе си, най-актуалния възможен пример. Да не говорим, че едно най-обикновено падане може да има фатални последствия, няма какво да се лъжем. Има няколко точки в човешкото тяло, които са мега рискови. Аз такива рискове не желая да поемам, едно дете имам.