Това прави ли ме лош човек?

Това, което описваш едва ли е въпросния факт или поне не онзи който е свързан с кошмари.
Както и да е.
Може би донякъде си права, че въпросните страхове като правило идват след забременяването. Но приеми, че има и зрели жени, които планират, а също и обмислят евентуалните развои. Това едва ли бих нарекла именно черногледство. Може би трезвост, разум, предвидимост, далновидност ...знам ли, просто зрялост.
Тя дава възможност на хората да бъдат подготвени за различни житейски ситуации, да са ги обмислили и проучили предварително, така че да имат адекватна реакция в евентуалния конкретен момент, а не едва тогава да пускат теми от подобен тип тук.

Съгласявам се! С теб сме различни, вероятно и с авторката. Което в никакъв случай не е лошо, шарено е и се получава разговор, от който лично аз научих разни неща. 

Да, Ерика. И аз харесвам диалози от подобен тип - провокирани от различни виждания, но въпреки това в рамките на добрия тон и най-вече в името на доброто настроение

He, прави те нормален човек. Малко са хората, които не биха прекъснали бременността при увреждания и ако е преди края на първия триместър. Независимо какво се пише по форумите, не много хора са били в подобно положение и затова реакциите им не могат да се смятат за автентични. На теория е лесно....Когато бях бременна с второто си дете ми правиха амниоцентеза, защото бях над 30 г. и преди това ми дадоха една листовка от болницата с най-различна информация, въпроси и отговори и т.н. Имаше и таблица, на която в проценти беше изчислено колко жени прекъсват бременността си при потвърдени съмнения за увреждания и малформации - беше със сигурност над 50%. Зависи и от уврежданията, естествено. Данните бяха за провинцията в която живея. Това ме изненада, защото както казваш и ти, обществото тук е настроено на тъкмо обратната вълна, уж.  За жалост не съм запазила листовката, а имаше и други интересни неща. Във всички случаи, всеки решава за себе си и има право да реши колко болка може да понесе в живота си.

Съгласна съм с Додо. Между другото когато планирах детето си изобщо не ме беше страх. Изобщо не знаех какво ме очаква  След това започнах да се инфомирам, при това доста сериозно. Сега вече ме е страх, дори бих казала много... за мен лично колкото информацията е полезна, толкова може да влияе на психиката ни.

Лош човек? Абсолютно нормални страхове. Когато си чаках резултатите от БХС, умирах от ужас да не би да ми се наложи амниоцентеза. Не се страхувах от процедурата, а от изборът, който бих направила при лош резултат.
А когато бебето се роди, и се установи, че има някакъв проблем, въпреки страховете си, не му мислим много-много, а със зъби и нокти се борим за живота му, правим всичко, което зависи от нас, за да му е по-леко, за да живее по-добре.

Именно. Колкото по-наясно е човек, толкова по-големи са страховете му. Блажени са незнаещите.
Не мисля, че в страховете за здравето на бъдещо бебе, дори когато това бебе още не е заченато, има нещо нередно. Нито пък, че такива страхове показват липса на готовност да си майка. По-скоро показват информираност и склонност към планиране, което не е лошо нещо. И на мен са ми минавали такива мисли през главата - преди да забременея, след като забременях, след като се роди бебето, та и досега.

Простете, но ми е трудно да повярвам, че има майки, за които цялата бременност, раждане и отглеждане на детето е само рози и фойерверки, и никога не им минава черна мисъл през главата. За мен това по-скоро би граничило с ненормалното (макар да разбирам, че е по-скоро форумско изхвърляне). 

Дидитка, и при мен беше така, само без планирането. Забременях непредвидено, съвсем. Питах за рискове, притеснявах се, но не знаех на практика нищо. След това прочетох много неща, наложи ми се да работя с един приятел, който се занимава с деца с увреждания. И разказах на една приятелка. Когато тя забременя, имайки моите знания, просто откачи - правеше си 10-ки изследвания, за да установи дали има нещо.

И знаеш ли - трудно е да се прецени дали абортът те прави лош човек или не. Основната теза за е, че животът е най-ценното нещо на света сам по себе си. Т.е. не дори качеството му или нещо друго, а самият живот. (Тук изключвам религиозните забрани върху аборта, те са свързани с вярата в съществуването на душа.)
Тезата против е, че осъждаш това дете на страдание, в много от случаите, а в доста от случаите - осъждаш и неговите роднини, например останалите си деца.
Това са две много болезнени тези, няма смисъл да се обсъждат, защото е абсурдно да кажеш на мама с дете с увреждане, че е постъпила зле, като го е родила. Това е безсъвестно и зло изказване! Аз съм виждала такива деца и те много често са по-добри хора от доста, които познавам!
По същия начин е абсурдно да кажеш на жена, която е абортирала, с идеята, че така е по-добре за всички и спестява страдание. Това също е безсъвестно и зло изказване! Защото съм виждала и майки, сестри, братя, които изнемогват, дори умират от мъка или намразват близкия си човек, за когото им се налага да жертват целия си живот.

Така че, нормално е да се страхуваш. Това изобщо не показва, че не си готова да станеш майка, даже по-скоро обратното. Показваш отговорност. (Преди да ми скочат останалите, да дам пример, че познавам много мами, които се скъсаха да пушат по време на бременността. Ми отвращава ме, съжалявам. И е безотговорно.)

Опитай се, обаче, да не се фиксираш върху идеята за вината. В случая моралът няма да ти даде еднозначен отговор, защото към момента извън религиозната сфера такъв отговор не съществува. Въпросът е безсмислен към момента. Той няма отговор.

Важното е, че те вълнува това дали си добър или лош човек. Според мен, самото това показва по-скоро едно добро сърце, отколкото лошо.
Каквото и да е - ще се справиш!

Абсолютно. Имам се за интелигентна жена, уравновесена, информирана...Само дето последното ми се оказа в повече по време на втората ми бременност Когато 3-4 момичета от отчетната ни тема се залежаха, заради проблеми със скъсена шийка, дотолкова си внуших, че и при мен има същият проблем, че чак отидох на лекар и след направеното ми ехографско замерване на шийката, настоях и за вагинален преглед - да не би нещо да има изпуснато Шийката ми си беше супер, обаче пусти самовнушения...Сега ми е смешно, тогава не ми беше много...

По темата конкретно не знам какво точно да кажа. Водих подобен разговор с едни жени наскоро...Те и двете не са правили никакъв скрининг по време на бременността, защото нямало смисъл - и да има детето увреждания, искат да си го родят, можело да стане един прекрасен човек, те познавали такива хора, с увреждания по рождение, пък в последствие развили се като прекрасни личности, макар и да примерно в инвалидни колички Този разговор предизвика у мен доста противоречиви чувства.
Факт е обаче, че аз лично правих всички важни изследвания на плода и при една трета бременност, пак бих ги направила. Не искам да мисля какво би се случило, ако открият нещо лошо...Като Скарлет О'Хара съм - няма да го мисля сега Съветвам авторката да възприема същата философия Поне засега!

Първия път никакви страхове съм нямала, по-малко информация може би    и след няколко прокървявания в 4 месец и притеснения дали ще се задържи бебето, нямала съм страхове от увреждания. И накрая, родих в 8 месец, после бебето ми изкара много тежка инфекция, не дишаше, отделно имаше проблеми с бързо нарастване на главата, съмнения за хидроцефалия, корова атрофия... Дали ако знаех, че МОЖЕ нещо да има, щях да го родя... Ами... Сега е на 6, толкова е хубав и умен    че не си представям живота без него, така че, добре че не ми се е налагало да избирам...

Не съм си правила изследвания и двата пъти, но и не съм била в рискова група. Можеше да си направя, но не исках. Резултатът от изследванията ти дава процент вероятност да има увреждане. И процентът не е 100, даже понякога не е никак близо... Така че е много, много трудно такова решение, основано на някакви 70% примерно, основано на някакво МОЖЕ БИ... Не исках да се изправям пред такава дилема.

Освен това... Има увреждания и увреждания. Има хора, за които инвалидната количка може да им изглежда обреченост, но има и други, за които това просто е друг начин на живот. Така че има много въпросителни и е за всеки индивидуално. И все пак, тук си ги говорим нещата теоретично, а какво ще направим, като ни се случи, е съвсем друга работа...

Добре де, ами ако се роди детето здраво и след време възникне някъкъв сериозен проблем, който да го осакати за цял живот (недай си, Боже). Да, но тогава абортът не е опция. Ще го заличим от лицето на земята, защото е недъгаво?!?  Има човек-има проблем, няма човек-няма проблем...малко така излиза...
Това означава ли майка ми да се откаже от мен, понеже съм се родила жива и здрава, но на 19 г. ми възникват здравословни проблеми?
В живота има винаги определена степен на несигурност, но въпреки това го живеем. 

Благодаря ви за отговорите и подкрепата! Успокоих се. Искам да разясня някои неща обаче.

Забелязах, че няколко писали ме изкритикуваха за варианта ако детето вече се роди и късно му се открие нещо, колко било лошо да го дам в дом или да не го искам. Лошо е, разбира се! Недопустимо е. Не бих направила такова нещо, колкото и да ме боли. Но това специално го споменах в поста си, уж за да избегна подобни изказвания, но не би. Ето това, което първоначално написах, и все още подкрепям: "Когато едно дете е вече родено на бял свят, разбира се че трябва да се приема и обича като останалите, каквито и недъзи да има. Но когато нещо такова може да се предотврати, лошо ли е да се направи?"

За лошите мисли. Лесно е да кажеш, не мисли подобни неща! Но аз не го правя нарочно или съзнателно. Не ми е приятно да имам такива мисли, и ако можех да ги блокирам, разбира се че бих го направила. Но единственото, което мога да направя, е да разсъждавам по въпроса, да се допитвам до други (вас, роднини и т.н.) за съвет, да обмислям варианти, да се почувствам готова и в контрол на нещата, за да покоря страховете. Това се и опитвам да направя.

Наистина не се чувствам готова за дете точно в този момент, но не се и опитвам да забременея още. Дала съм си 1-2 години да доузрея, защото искам да съм готова. Чета оттук-оттам, информирам се, научила съм много полезни неща. Не мисля да влизам в крайности и да изчета цялата библиотека, но според мен има много неща които си струва да се знаят предварително. Просто съм практична. Страховете си също се опитвам да погледна от рационалната страна - ако се запозная с потенциалните проблеми, мога да помисля по въпроса и да бъда по-подготвена как да реагирам. Мога, разбира се, и да си затворя очите и каквото сабя покаже, на място да решавам ако изникне проблем. Но това мен лично повече би ме притеснило. Знанието ми дава някакво усещане за контрол, за готовност. Въпрос на лично усещане, предполагам.

Някой попита какво визирам под "тук". Трябваше да разясня - имам предвид САЩ. Въпреки, че е прогресивна страна, почти всички хора са религиозни до някаква степен, много от тях и крайно религиозни. Провокираха ме коментарите към една статия в New York Times. Открито е лечение, което би могло да помогне на деца с даун да възстановят паметта си и да подсилят мозъчната дейност. Аз лично много се зарадвах! Но голяма част от коментарите ме потресоха - главно от майки на такива деца, не от странични наблюдатели без реална преценка. Тези майки настояваха, че никога не биха приели подобно лечение за децата си, защото как смеят злите учени да искат да "излекуват" синдрома и да намекват, че той бил нещо лошо!      Едно е да приемаш детето си и да го обичаш като човек, равен с останалите по правата си на живот, но съвсем друго е да настояваш, че такъв сериозен проблем не е проблем, а просто различен начин на съществуване, чието лечение е осквернение на личността! Лечението било намесване в идентичността на детето, заличаване на това което го правело уникално и т.н. Имаше и аргумент че само защото светът се управлява от "нормални" хора не значело, че болните или увредените трябвало да се стремят към такава нормалност. Добре де, ако нямат шанс за подобрение, нека се приемат такива, каквито са. Но когато може да им се помогне, защо това да е толкова лошо? Защо нормалният живот да е лоша цел? На мен ми се струва ужасно лицемерно да сложиш очила на едно късогледо дете, да сложиш слухово апаратче в ухото на глухото, а да откажеш лечение на детето с даун! Съжалявам, но за мен дефектите са дефекти и ако те пречат на детето, стремежа да му се помогне е най-нормалната и благородна реакция.

Най-много ме покърти разказа на един човек (май баща на дете с даун беше, не помня). Детето е било с такава степен на увреждане, че е било неспособно само да се облича, храни и въобще да бъде самостоятелно за най-елементарните неща. Но е било достатъчно прозорливо, за да разбере какво му е отнел живота. И е споделило с баща си, че мечтае да бъде като нормалните деца, или поне да бъде дотолкова увредено, че да не може да разбере съдбата си и да страда от познанието!!! Ами разплаках се! Това ме подтикна към тези мисли и към тази тема. Ами ако моето дете ми сподели това, а аз съм имала избора да му го спестя? Затова се замислих, че определено бих направила аборт, но без да казвам на никого освен на съпруга ми, защото в това общество честно ме е страх да си призная подобни мисли. Разбира се, не всички хора са такива, но като съдя по вашите реакции и по реакциите към статията, разликата е коренно различна. И то статията беше с най-добронамерено съдържание, а не на някоя спорна тема! Благодарна съм само че не живея на юг, защото тогава не на майтап бих се страхувала за живота си (справка: убитият лекар и защитник на аборта).

Аз бях от тези няколко, затова се чувствам длъжна да отвърна.
Виждам малко противоречие в поста ти-ако може да се предотврати, но едновременно, ако се роди с увреждания-ще го обичам безусловно? Едното изключва другото, поставени в тази логическа конструкция, поне за мен.
Защото ти декларираш желанието си да не обричаш евентуалното си бъдещо дете (и себе си, разбира се) на тежък живот, от друга страна, ако то се роди с увреждане въпреки факта, че си можела да направиш така, че това да не се случи, ще го приемеш такова, каквото е. Извинявай, но не мога да приема това.
Не знам как бих постъпила в такава житейска ситуация, дано Бог ме избави от подобно решение, но ти вече знаеш как ще постъпиш, за теб тази морална дилема не стои.
Стои онази, свързана със съвестта и как ще се бориш с нея, и с неодобрението на една част от обществото.
P.S. Замислих се за жените, които по медицински причини не могат да правят аборт...

zila1- къде го видя това противоречие?
Има жени, правили изслевания през бременността и уж децата са били  напълно здрави и все пак се раждат с увреждания....някак пропуснати  например...
има и деца увредени  по време на раждането...
има такива, при които се проявява по-късно или в следствие от ваксини и т.н...
Не всичко може да се види или предвиди преди да се роди детето, което не значи, че не можеш и няма  да обичаш детето и да се грижиш за него....

А какво значи да не можеш по мед. причини да направиш аборт?

Не откривам никакво противоречие в поста. Декларацията, че ако е сигурна и знае, че плода е увреден и това би я подтикнало към онзи избор в никой случай не опровергава способността и да обича безусловно и да се грижи за увредено дете, което е вече даденост. А то може да бъде даденост по много и различни причини - не диагностицирано увреждане по време на бременността, родова травма или пък заболяване или инцидент на по-късен етап.