). С тази бременност за разлика от първия път пресрочихме термина и чакането стана неописуемо дълго – не на последно място и защото около месец преди термина бях приета в болница с регулярни контракции и разкритие, за което докторите бяха с противоречиви мнения как да процедираме – да оставим раждането да прогресира или да го спрат. Накрая решиха, че ми остава прекалено много време и бебка е дребничка, така че ми сложиха инжекции и раждането спря, а аз си останах с 3-4 см разкритие. На следващия ден без контракции ми изтече и слузестата запушалка, разкритието си седеше все такова и непрекъснато при всяка консултация ми обясняваха, че ще родя всеки момент. Е, този всеки момент се оказа цял месец по-късно, през който неведнъж решавах, че започваме отново – имаше поне 5-6 вечерни епизода, в който започваха отново регулярни контракции – обикновено на 5 минути – и траеха по 4-5 часа, засилвайки напрежението ми – но в един момент спираха. Така че накрая бях престанала да им обръщам всякакво внимание и реших, че когато раждането действително започне, няма начин да не разбера 
И затова за малко да разбера прекалено късно ). Но не бях предвидила факта, че навръх Никулден повечето хора са някъде да празнуват – така че на първите номера, за които се сетих, никой не вдигаше и взех наистина да се паникьосвам сериозно. И кой знае как в такъв момент отнякъде ми изплува номера на един съсед от нашия блок (който номер да съм чувала 1-2 пъти през живота си и никога не съм ползвала!), но успях да се сетя за него и по чудо се оказа, че той си е вкъщи и без да ми задава никакви въпроси веднага се спретна да тръгваме! (Впоследствие много ме напуши смях, когато си дадох сметка, че в действителност нямаше нужда да му звъня по телефона – те живеят на първия етаж в същия вход , но не е ли удивително как работи паметта на човек в извънредни обстоятелства!). Приятелката му също дойде с нас, за което съм много благодарна – за първи път действително разбирам защо на Запад разрешават да имаш при себе си близък човек, когато раждаш. Беше ми много утешително, когато пристигнахме и тя ме подкрепяше до кабинета, изчака с мен да дойдат акушерките, държеше ме за ръката по време на контракциите и ме успокояваше да викам, ако ми се вика. Първоначално отказах (не на последно място точно заради нея – ти смятат да си правят бебе, но ще им е първо и не ми се искаше да я плаша повече от неизбежното, защото си личеше, че я е страх от всичкото – предполагам, че гледката в болницата е доста стресираща), а и за момента още не усещах нужда – но много скоро разбрах, че точно това ми се прави J. Сега си давам сметка, че тогава съм била в периода на транзиция – точно този нетърпим момент преди да започнат напъните, когато буквално не си на себе си – но тогава не го знаех и изобщо нямах представа докъде сме стигнали, защото в колата всичко все още беше търпимо и под пълен контрол, а 10 минути по-късно бяхме вече в болницата и положението стана неудържимо. В това време акушерките ме разпитваха, за да попълнят документите, взеха да се приготвят да ми правят клизма и т.н., защото докторът много се бавеше – но разбраха, че нещата са действително напреднали, когато се опитаха да ме накарат да легна, за да чуят тоновете на бебето (които вече падаха под 120 – признак за много силни контракции или започващ проблем) и да измерят таза, а аз по никакъв начин не можех да остана в това положение, беше абсолютно нетърпимо и скочих като ужилена от леглото, за да мога да клекна отново. Тогава изведнъж се разбързаха, докторът се появи и без да успее даже да направи цялостен преглед, каза – ама тя е с пълно разкритие, веднага в залата, че ще роди на стола! Беше най-утешителното нещо, което съм чувала J . Контракцията продължаваше и исках да ме оставят да поотшуми, но двете акушерки буквално ме повлякоха към родилна зала – няма време, нали не искаш бебето да изскочи в коридора! Качиха ме на масата, дадоха ми каишите да си помагам при напъните, показаха ми как да напъвам – повдигаха ме и показаха докъде да се изправям и как да дишам, бяха много внимателни, макар че не ми позволиха да застана както аз исках, защото не можели да ме изродят така 
И докато се обяснявахме, докторът, който дотогава само ме галеше по косата и ме питаше много сладко – ама защо викаш така, зайче - каза – хайде сега, на следващия напън раждаме – и точно така стана Напъните са нещо, което ми се случва за първи път – с Камен при пълно разкритие още не бяха започнали, затова само ме натиснаха два пъти по корема и той излетя, така че не знаех какво е. Усещането поне за мен е не болка, а просто нетърпимо интензивно желание да се отървеш на секундата от нещото, което така неистово те притиска отвътре – така че се напънах с цялото си желание и в следващия момент вече викаха – не напъвай, излезе – бебката беше родена! И всичките неприятни усещания престанаха като с магическа пръчица, докторът взе да ми се подиграва защо съм се усмихнала така – а аз гледах шаващото човече и бях истински изумена как може нещо, което е толкова мъничко, да е живо и да има толкова сили да се извива и да приплаква 
Наистина много мъничка ми се видя – явно съм забравила или просто защото Камен ми го показаха вече разгънат и изглеждаше по-голям. А в действителност баткото и бебка са родени почти еднакво големи – разликата е само 30гр и 1см. След като я измериха – 2880гр и 48см – и я повиха, веднага ми я дадоха да я подържа и да си я нацелувам, докато докторът се беше разбързал да вади плацентата (не че тя не искаше да излиза, а просто той държеше това да стане за 5 минути, за да може да започне да ме шие). Така че тогава понесох първата и единствена инжекция за цялото раждане, която беше и единствената не особено нужна манипулация. Епизиотомията не ми се размина, но имаше действителна причина за това – имах сраствания на предишния шев от първото раждане и макар че акушерката направи всичко възможно да разтегне тъканта и да ми я спести, се оказа по-разумно просто да ми я направят, а не да се разкъсам незнайно накъде на това място. Като гледам колко дълго излезе написаното, ще рече човек, че се е разигравало бог знае колко време – но на следващия ден си видях записа в листа. В болницата съм приета в 21.45, а бебка се роди в 22.06 – т.е. всичко приключи само за 20 минути.Термина ми беше 03.05.2005г.дойде и замина тази дата,а аз още си се разхождах с корем до носа,минаха 3 седмици след датата през,които 3 пъти ме вкарваха в болницата с надеждата да родя,ама не би..помня нощите,в които гушнала иконата със Света Богородица плачех и се молех да родя и да си се прибера у дома по живо,по здраво,адски се потисках като виждам как другите идват,раждат и си заминават щастливи и гушнали бебетата си,имах чувството,че на мен никога няма да ми се случи,така благородно им завиждах.Дойде вече 25 май в който ме приеха за пореден път и доктора,който ме беше взел под крилото си/без стотинка да му платя/ми каза:"мойто момиче,този път докато не родиш,няма да те пусна",последва преглед при,който с ръка ми направи рзширяване на шииката,страхотно болезнена и кофти манипулация,после като станах видях,че леко прокървих,и цял ден изпитвах много дискомфортно усещане,и болка,свечери се легнахме си уж,а мен ме боли и то доста,минаха няколко часа,в които си мислех,че ме боли от тази процедура и не можех да локализирам къде и какво точно ме боли..уж бях изчела сума литература по въпроса,/и сега твърдя,че моите контракции не бяха такива каквито повечето описват,нито пък усетих напъни,каквито описват/започна да ми се доспива,таман задрямам и усетя една тъпа и упорита болка,тежест нещо такова,почнах да засичам,бяха си абсолютно регулярни,хем бях убедена,че се започва,хем ми се струваше,че не може да бъде..след толкова чакане,се бях обезверила.Мъчех се да поспя,обаче много зачестиха болките,бяха на около 5-6 мин.ствах,разхождах се по пустия коридор,само една санитарка ме видя и ме пита какво ми е,казах й,че имам контракции,но тя явно не взе на сериозно,съдейки по ведрия ми тон и изражение,та аз умирах от щастие,че най-после му се види края,пак легнах,въртях се приказвах си с една жена от стаята ми,тя ми предложи да извика лекар,мен ме достраша,че може да ми каже,че се лигавя,или,че е фалшива тревога.Почти се съмваше,доста силни бяха вече контракциите и бяха на 4 мин.,пак излязох да се разтъпча навън,където имаше голяма икона на Богородица,която беше сложена на голяма маса с червена покривка,отидох,целунах я и се помолих всичко да мине добре,санитарката пак ме видя и ме пита дали имам още болки,казах й,че да и тя ме заведе при дежурния,който ме прегледа и каза,че имам6-7 пръста разкритие,не можех да повярвам,че толкова леко съм постигнала такъв напредък,направо летях от щастие,дойде на смяна моя доктор,който беше много доволен от резултата,преместиха ме в предродилна зала,която беше пълна,чувствах се добре горе-долу,успях да се обадя на мъжа ми,че днес ще деня и му казах,че ще му се обадя после.Помня само,че доста ме болеше и аз почнах едни майтапи да хвърлям на акушерките и докторите,които ни наглеждаха,онези си умираха от смях,и викаха:"Гледай я,ще роди,обаче нито вика,нито пъшка,а вицове разправя",то бяха бъзици и чудо,решиха да ми сложат система,то нямаше за кога де и тъй и не разбрах за какво ми я сложиха,изкарах две контракции на крак стиснала стойката на системата,така ме болеше вече,че не издържах,казаха ми да вървим към родилна зала,качиха ме и като ме накачулиха стажанти,лекари,акушерки,не мож разбра кой какъв е.Слушах само напътствията на моя доктор,10 пъти ме питаха имам ли напъни-еми нямах,не усетих нито позив за ходене като по голяма нужда,нито тялото ми да напъва само,да се тресе или нещо подобно,ама ме караха да напъвам,и аз това и правех,усукаха ми нощницата на корема да натиснат плода,ама нищо не стана,вече ме болеше адски,но нито звук не издадох,бях изтощена от 36 часовото будуване,и ми беше все по-трудно да се контролирам,в един момент доктора ми кза да напъвам,скочи на корема ми отгоре и почти ми изкара въздуха,в този момент вече наистина имах чувството,че не мога повече,тогава ми казаха,че главата е излязла и в този момент усетих страхотен прилив на енергия,защото знаех,че ще трябва да напъна още веднъж и край,така и стана,доктора каза"нбапъвай с все сила"и видях как излезе моята малка звездичка,почувствах невероятно облекчение и болката моментално изчезна,остана само огромната радост от първата ни толкова дълго чакана и жадувана среща с нея-моята Анна-Мария,4050гр.;52см.Толкова плаках,че най-после имам моето бебе,част от кръвта ми,част от мен,която ще остане. 
и за престоя ми,който се наложи да е 2 седмици,нямам забележки.А когато ти донесат бебчето да го кърмиш и то като ти "удари" една случайна усмивка,си най-щастливият човек на света и забравяш болката,която си изпитал.Знаеш,че си заслужава. Благодаря ти и за това, че ме подтикна да напиша и споделя разказа, за който все не намирах достатъчно време, настроение, мотивация 
А после взе, че прочете и всички останали разкази Даже по едно време му се насълзиха очите, макар че не си призна. Марсианец, к’во да го правиш... 
бях в къщи с братми защото моя мил мъж беше на работа 
и така тето и разказа ми незнам какво са си помислили 
както и да е като стигнахме болницата аз исках да се вращам но брат ми с зор ме вкара в болницата и така 
бях вечерта с още жени едната от които беше туркиня 
момичето парво роди че псуваше мажа си и всички от рода и но като доиде мое ред не беше лесно и така докато родя 
