Бих искала да попитам всички осиновени, на каква възраст разбрахте за това и как ви се отрази тази шокираща новина, чисто психологически?
Знам, че всички осиновени някак "винаги сме знаели", че не принадлежим на този род и въпреки това сме правили всичко по силите си, за да се "впишем". През това време, докато се "вписваме" сме започвали все повече и повече да се чувстваме дефектни, недостойни, неспособни, че не можем да отговорим напълно на очакванията. Да потискаме "генетичните особености и таланти", които не са се вписвали с тези на нашите осиновители. Не на последно място чувството за вина и срам, са били и продължават да бъдат наш спътник в живота.
А имахте ли вменено чувство за дълг и всеотдайност към осиновителите и особено към майката?
Имаше ли липса на емоционална връзка с бащата?
Какви поражения донесе над вас Първичната рана (раната от изоставянето ви от биологичната майка, която ви е откъснала от себе си и сте останали сами).
П.П. Искам да заявя най-отговорно, че имах прекрасно детство в което не ми е липсвало абсолютно нищо! Грижовна и всеотдайна мама и тих, но винаги готов да съдейства баща!
Аз разбрах на 37 години (както много от нас), но това не повлия над чувствата и обичта ми към моите родители!
Анализи и напътствия, които не са от първо лице (хора със сходен опит), някак няма да са обективни.
Благодаря🌟🍀