Кешанският бръснар

18+
Понеже, както му казах, мога да го споделя с хиляди, но не и само с един.

Бе от онези места, за които знаеш добре, че са достатъчно тихи, и в които лесно прощават оставеното по чашата червило, натрапчивата женска досада и безкрайните капризи на клиентите. Берберски салон в Кешан, собственост на Февзи бей. Светая светих за мъжете и хедеф за съпругите им, рядко допускани, но винаги желани. С влизането още забелязах нестандартната декорация – стени, облечени с черно кадифе с налепени по него счупени късчета огледало. Хиляди… отразяващи очи, очи и очи. И насреща, над уютния кът с канапета и масички – огромно огледално слънце. Усмихна ми се и ме покани да приседна. Момчетата за секунди ми осигуриха нужния комфорт под климатика с чай, кафе, фруктиера с плодове и кана ледена вода. От мен се изискваше само да пазя тишина. Мадона мърдаше по екрана на широка плазма, без да издава звук и аз се огледах. Креслата за клиенти бяха само три в обширната, леко затъмнена зала. Пред огледалата им горяха ароматни свещи в басейнчета с изкуствени лилии. Левентът, когото придружавах вече бе настанен и около него безброй ръце подготвяха процедурата с бръснене и подстригване, из въздуха летяха четчици, мазила и кутийки, бухна пяна, която ми се стори твърде бляскава за момент и се приповдигнах да видя по-ясно, което доведе ръцете наоколо ми с въпроси за нови нужди. Смънках, че съм добре и омаяно проследих баш майстора, който влезе с танцова стъпка, преметна през рамо хавлия и започна да втрива в пръстите си някакво подобие на прозрачен сапун. „За да не се хлъзгат” – усмихна се към G. и наклони главата му назад, за да започне подстригването, което продължи почти 40 минути, последвано от маска за коса, измиване, маска за подхранване, пак измиване и изсушаване, после пяна, сресване и отново изсушаване, облак спрей и огледало за обратно виждане. Очите ми вече бяха изскочили порядъчно навън и изумено гледах как бербера масажира слепоочията и зад ушите, и подготвя бръсненето. Нанесе кюпюка с пръсти и го приглади с четчица. Остави го да бухне, извади лъскав бръснач, наречен Устура, разположи го ловко между пръстите си и когато го доближи до лицето на любимия ми неудържимо скочих на крака и защраках с фотоапарата. Бързо обаче ме върнаха на мястото ми, предлагайки ми сухи пасти и торта поне няколко от невидимите асистенти на бръснаря. Засрамено седнах и загледах нататък. Мъжа ми изглежда подремваше. Ароматния дим от кръглата свещ до него навярно имаше подобен ефект, понеже изобщо не помръдваше, дори когато бръсненето приключи и се премина къум ухажване на кожата на лицето с мазила, маски и пудри и майстора бе заменен от няколко светлооки хубавци в дънки и раздърпани фланелки, от които двама напръскаха ръцете на G. с нещо прозрачно синьо от дланите до раменете и започнаха да ги масажират, друг пое тила, трети слепоочията… Малко момче, на не повече от 14 стеснително повдигаше към мен очи и бързо ги свеждаше, погледнех ли го, докато премиташе с четка и лопатка пода, бършеше плота пред огледалото и подаваше кутийки и капачета на масажистите. Главният бербер бе изчезнал а мъжа ми категорично спеше. Церемонията продължи около 20 минути когато майстора се върна, поднесе ми бяла роза без дръжка, усмихна се и се отнесе към магиите си, вече бях обзета от непримирими чисто дамски фантазии, които срам – несрам, ще споделя някак, и които, подозирам, всяка нежна половинка би почувствала, ако попаднеше тук. Всъщност, би било ненормално, ако жена се озове между безмълвните дихания на тези вълшебници в разпрани дънки и увити възли от мускули под фланелките и не повдигне импулсивно крайчеца на плисето си, не преметне бедро над кожените седалки и не се остави в ръцете им за епилация, педикюрация, масаж-ация и каквото още се сетите… а седи като мен и само гледа. Чувствените пръсти на момчетата сега издърпваха и изпукваха пръстите на ръцете на съпруга ми, една ръка се спускаше надолу по гръбнака му под облегалката на седалката а креслото сякаш от самосебе си се плъзна назад в почти полегнало състояние и към спящия се спусна танцуваща, бяла пара, обгръщайки цялата гледка в мъгла от невидимост. Преброих до десет и мъглата се изпари. G. отвори очи, погледна блажено десетината служители, подредени пред него с очи, забити в земята, положи в ръцете на всеки от тях по бакшиш, понеже цялата тази невероятна процедура имаше цена само 15 лири, запали цигара и се изпъна с доволство. Моментално пред него задимя финджанче турско кафе и цъфна чинийка розов локум. А аз извадих тефтера и набързо записах на последната страничка: „До всички господа: Не пропускайте да посетите бербер – куафьорите на Турция, когато пътувате насам!”


21.08.2012

Спомени

От едно известно време си мисля за две случки от личният ми житейски архив...
Беше някъде след 2000 година, когато пътувах, за да уредя документите си, необходими за сключване на граждански брак в Турция. Трябваше да взема един документ от тук и да го отнеса във Външно министерство в София, за да получа апостил - един особен печат, който в Турция поставят с черно мастило, а в България - със синьо. Прибрах необходимите документи в папка, след като бъдещият ми съпруг бе обикалял по различни инстанции и бе събрал, качих се на автобуса и след една нощ слязох на автогарата в София. Но къде се намира външно министерство не знаех, затова отидох до чакащите на стоянката таксита и запитах първият от шофьорите:
- Прощавайте, къде се намира сградата на Външно министерство? От картата научих, че е някъде в центъра и съвсем близо, но не зная накъде да тръгна.
Шофьорът бе съзрял, че слизам от турски автобус и закачи на лицето си чаровна усмивка, отваряйки багажника за куфара ми същевременно:
- Ето, заповядайте, заповядайте, веднага ще ви откарам, близо е.
- Но аз не искам да ходя с такси, близо било, само за пътя питам.
- Бе близо е бе момиче, сядай ти казвам, ще те закарам - и дръпна куфара от ръката ми.
- Не мога да седна, не знам колко ще ми струва до там с такси и мога ли да си го ползволя...
- Бе нищо няма да ти струва, сядай в колата, аз натам щях да карам сега, ааа, няма да те оставя да се изгубиш по София.
- И все пак колко струва с такси до там - настоявах аз, преди да се кача.
- Ще си опрайм сметките, нищо не струва като ти казвам, нищо работа, ей го къде е...
Качих се и потеглихме. Наистина се оказа близо, макар да не съм съвсем сигурна, заради завъртените и заобиколни улици, но се надявах наистина да не ми вземе скъпо, или както спомена - да ме "хвърли", докато пътува и без друго натам.
Пристигнахме. Пред сградата имаше дълга опащка чакащи, служителите тъкмо бяха отворили и още включваха компютри и техника, приготвяха се за деня. Още с влизането в двора един господин ми каза, че бил последен на опашката - практика помежду им, за да има ред - всеки новодошъл питал след кого да се нареди. Понечих да си взема куфара, но таксиджията вече летеше към малката пристройка встрани, където работеха преводачите и ме дръпна натам.
- Виж сега момиче, ти тука не знаеш кое как, аз имам приятели, сега ще те вкарам без ред, няма да чакаш, и без друго всеки тук е с големи фирмени документи, твоето листче ще го печатнат набързо и ще те откарам на рейса.
- Ама аз не бързам... ще си почакам, вие ми дайте куфара, моля.
- Бе остави го сега куфара, ела тука. - и влезе при преводачите, където му обясниха да се нареди отвън на опашката. После ме изведе навън, гръмно запита кой бил последен и започна да се разправя с последния да ме пуснел пред себе си.
- Моля ви, дайте ми куфара, аз ще се оправя от тук нататък...
А парите за превоза и услугата??
- Колко ви дължа?
- 80 лева.
- Моля? От автогарата до тук 80 лева??
Ококорих изненадана очи и се огледах - всички присъстващи ни гледаха и слушаха.
- Ми да, ти колко искаш.
Обърнах се към чакащите и ги запитах колко струва с такси от автогарата до Външно министерство. Никой не продума.
- Човече, как 80 лева, то от Турция до България с такси е 100 лева, ти ми искаш 80 за 5мминути с такси...
- Бе я давай парите, аааа, не стига, че я докарах, фръцлата, ами и работа и свърших, и на опашката да я пуснат без ред я уредих, и с преводачите я запознах, а тя ми се чуди. Давай бързо 80 лева иначе няма да си видиш куфара!
Гледах го изумена как седи нагло пред мен, гледах и хората наоколо - всички свели очи, никой не се обаждаше. Прецених, че навярно наистина му дължа толкова, извадих портфейла си и му платих. Но бях притеснена - ами ако нямах нужните пари? Ако не можех да му платя - какво щеше да стане тогава? Той свали куфара и си тръгна. В това време навън излезе служителка, която попита има ли някой с документи от лично естество, не фирмени. Бях само аз, тя ме въведе до гишетата без ред, предложи ми да седна и да изчакам 10 минутки докато извърши процедурата вътре и ми върна подпечатания документ с пожелание за лек ден и успешен брак.
Благодарих и си тръгнах. Но не знаех пътя за автогарата.... затова прближих такситата на стоянката и запитах първото колко ще ми струва до автогарата.
- Ми около 2 лева. Заповядайте, ако искате да ви откарам.
Качих се и се разплаках. Не заради изгубените платени 80 лева а заради... заради много неща. Безбожието, увълчването, желанието да прецакаш другия и липсата на каквато и да било причина да се доверявам. Таксиметровият шофьор остана изумен от случката и ме отведе до охраната на автогарата, като заедно с мен обясни там за кое такси става дума. Момчетата от охраната обиколиха да го открият, но без надежда, както споделиха - бил си изкарал надницата за деня и скоро нямало да се появи там. Пих едно кафе в капанчето на автогарата, качих се на автобус за Турция и си заминах, отказвайки се от разходка и нощувка в любимата столица. Ден след пристигането ми в Турция се оказа, че документа, подпечатан в София не важи в Турция - бяха ми сложили син апостил. Върнах се обратно, с нов черен апостил, поставен в Турция, който в София не приеха. И за трети път, след много разправии от страна на съпруга ми за да получим син апостил за София, най-после се сдобих с разрешително да се омъжа за турски офицер. И на третото пътуване... от страх да не изгубя така важният документ със син печат, заедно с портфейла ми и дамската чантичка ги сложих в найлонов плик и ги държах в скута си по време на целия път. Но съм заспала... вече близо до София съм заспала и найлоновата торба неусетно се изнизала от ръцете ми. Слязох на автогарата, автобусът потегли и аз се огледах за пари, с които да взема такси до Външно министерсто. Нямаше ги. В портфейла ми, освен сумите, които носех за скъпата услуга с апостила и други - които да изпратя на роднини, освен личната ми карта без която процедурата нямаше да се осъществи, имах и военни документи, които нямам право да изнасям от Турция, и не знам защо бяха в мен... Ако командирите на мъжа ми научеха, че разнасям тези документи с мен, Гьокхан щеше сериозно да пострада. Не можех да се задържа на краката си от напрежение, свлякох се на пода и заридах. Изобщо не помня кое и как, или къде съм... в ума ми светеше само факта, че нямам нито лична карта, нито пари, нито син апостил, нито важните военни документи. Някакъв човек приближи и ме попита какво се е случило, друг ме повдигна, трети, явно схванал проблема започна да ме успокоява, че знае как да намерим автобуса, дошъл от Турция. Намери се някакъв таксиметров шофьор, младо момче, което ми предложи да ме закара до гаража на автобусите без да ми вземе пари, човешки било, трябвало да си помагаме. Благодарих му и тръгнахме. Намерихме гаража, автобусът не беше там, таксиджийчето заразпитва, говори с няколко човека, разбра къде е автобуса и забързахме за друг гараж. И ето го търсеният рейс - насреща ми, дори шофьорът все още беше вътре, чистеше го. Аз от радост или стрес, не знам, не можех да говоря, затова момчето от таксито разказа какво се е случило. Шофьора отиде до назованата по номер седалка, огледа я, забави се доста... и се върна с моята найлонова торбичка. Започнах да му благодаря и посегнах да си взема ценните вещи но той ме перна пез ръката с думите:
- Чакай, чакай, я да видим първо това твое ли е наистина. Казвай коя си.
Казах.
- Колко пари и в каква валута се съдържат в портфейла?
Изброих.
- Какви документи има в торбата?
Назовах ги.
Той впи изпитателни очи в мен и дълго ме гледа. Накрая ми подаде плика.
- Благодаря ви много. Спасихте ме от безумни неприятности. Не всеки на ваше място би постъпил така...
- Не съди никого, радвай се, че си намери вещите.
- Как се казвате? Мога ли да се отплатя по някакъв начин за добрината ви?
- Не ме занимавай, момиче, имам работа.
- Името поне...
- Ахмет.
Аз бях толкова щастлива, че по турски обичай целунах ръка на човека и му благодарих на турски език а той смутено се дръпна и се скри в автобуса. С шофьорчето напът за външно министерство после заедно решихме, че след като шофьора не иска да му се отплатя, може да отида в офиса на фирмата, в която работи и да напиша благодарствено и похвално писмо за него до началниците му. Така и направих. На следващото си идване в България отнесох писмо на двата езика, в два плика - едно за шефовете на този съвестен работник шофьор, и друго - за него, като прибавих бутилка скъпо уиски от корекомите на безмитна и красива шоколадова бонбониера, защото можеше да не пие. Сложих в плика и 100 лева - знак на признателност, и защото, бях сигурна, тук всеки има нужда от пари. След година се отбих в тази фирма да се видя с шофьора, бяхме заедно със съпруга ми, искахме да го вземем и да го почерпим някъде нещо - бира, кафе, все едно... да се запознаем. Нямаше го, вече не работел там, а колегите му, чули за случая,  споделиха с мен, че така не се прави - трябвало лично. Защото нищо от моите подаръци не бе достигнало до него.

...

Балет - Кешан, 2012

Затишието в залата плъзна по редиците хора като вълна, отнасяща говора и шушукането; тръгна от първите редове нагоре между седалките, смълча напудрените фризирани глави, приведени настрани в очакване, чукна широкополата шапка на една развълнувана дама и я събори в скута и, поглади мустака на господина до нея и продължи към последния ред, където бебе проплакваше, стреснато от гълчавата и се гушеше в скута на майка си.
Там поспря, хвърли поглед назад, сякаш да види има ли останали непослушни и полегна в процепите под двете входни врати, за да спре промъкващият се като синкав дим шум отвън. В настъпилото беззвучие нежна музика подаде краче иззад завесите, стъпи несигурно, изкашля една заблудена микрофония и почука с дървеното носле на балетната си пантофка – няколко едва доловими такта, търкулна ги към свитите на сцената облачета коприна, подръпна перуката на четири годишна рибка в синя тюлена рокличка, захапала воала-море, вместо да го държи с ръчички и плисна като любяща вълна към пищната светлина от прожекторите. Тържественият миг на Началото бе тих и прекрасен. Заскрибуца цигулка, самотна над полюшващата се копринена вода, последва я втора – вълна, а третата подхвана ръцете на по-големките деца, развяващи прозрачния плат над свитите балерини. От морето изплуваха три рибки. Задачата им бе да полегнат назад в шпагат, но едната, вероятно най-малката се надупи и затърси по сцената изгубения си биберон.Четвърта, съвсем миниатюрна, почти изгубена в роклята си от воали скочи на крака, изплашена от гледката на впити в нея очи, хукна назад към завесата и завика „Мамо, мамо”, докато Корджан с любяща ръка не я върна в морето. Детето замръзна там и така и остана до края на първа част, вперило очаровани очи в другарчетата си, които танцуваха и потропваха във вихъра на танца. После затишието отново се върна, разтърквайки очи и надничайки тук и там между редовете за непослушни родители. Някой опита да ръкоплясне но срещна начумерения поглед на един от моряците, задърпали тежка невидима мрежа от малката имровизирана лодка в средата на сцената. Рибките заподскачаха към сигурния заслон на тъмночервените завеси скали а музиката изви гласче, плисна песен на непознат език и две русалки изплуваха иззад декорите. Рибарчетата изпуснаха мрежите си, две сирени – майки замахаха в зелено към дъщерите си но бе твърде късно – русалките обгърнаха момчетата с любовната си песен и ги отнесоха към селенията на вълшебствата – там, където ние зрителите нямахме достъп. Някой настъпи светлината и тя заглъхна в суматохата на скръбта, която всъщност беше любов. Един черен клавиш издумка самотно, после закачливо чукна съседния му и звънливите гласчета на дървените чукчета избълбукаха надолу към морското дъно, осеяно с блестящи миди. Къдравите капачета на мидите лекичко се понадигнаха, вълните се разделиха за да им сторят път и кордебалета на осемгодишните зазвъня със сребристите цветя, извезани по черната дантела на рокличките им. Те бяха перлите на безкрайния вселенски океан. Една по една заизскачаха към очарованата публика, вдигнаха ръце, завъртяха се и заблестяха в изумителен синхрон с пианото и цигулките, подхванаха музиката под ръка, затишието плъзна в разтворените им пръсти и едва поело си дъх, заръкопляска възторжено в най-скритото ъгълче на сърцето ми. Децата изпълняваха сложни движения с лекота, очите им бяха приковани в движенията на Корджан ханъм, долу до стълбичките а усмивките им летяха към нас, смразените от страх да не попречим с присъствието си родители. За да не ги разсейваме никой не помръдваше и дори никой не снимаше. Емили разпозна сестра си и тихомълком се измъкна от скута ми, на пръсти приприпка до сцената и тупна на пода да гледа от там, потънала в белия тюл на Ванессината рокличка от първата постановка, когато още нямаше 4 и беше най-малката снежинка в езерото на белите лебеди. После светлините се оцветиха в синьо-виолетово, черните перли заискряха към изхода и на тяхно място доплуваха майките сирени. Воалите им покриха морето в нежно зелено, свиха го до очертанията на едра сълза и потънаха в нея, а тя започна да расте, да расте, да расте... докато не се превърна в красиво светло езеро. Точно в средата му, там, където се бе родила сълзата два красиви черни лебеда надигнаха главички, овенчани с коронки от черни перли и дантелки и разпериха силни криле нагоре към слънцето. Станах на крака и силно заръкоплясках. От очите ми се изливаше море от умиление и възторг. Моят малък лебед разтваряше широко огромните си черни очи под тежкия грим на артиста, извиваше шия нагоре към синевата, където миниатюрни морски звезди полюшваха пипалца към Ариел – кралицата на представлението, седнала усмихната върху невидимите карфици, придържащи картонената и пола а къдравият вятър от машините в ъгъла на сцената ги раздвижваше и сякаш оживяваха – нежни, ефирни, с блестящи капчици морска вода, покапала сякаш от самата звездна шапка на вселената, навела главица за да погледа и се порадва. В следващият миг море, небе и езеро се сляха в чудна феерия от разноцветни воали, които светлината погълна и преля до пълно заглушаване в очите ни.
Затишието скочи на крака, заигра бързо с аплодисментите на ревящата от възторг публика а Корджан пристъпи на сцената, където сякаш от никъде изникнаха всичките и ученици. Над тях заваляха букети цветя и се сляха с пъстротата и радостта.
Последва връчването на дипломите. После децата изпълниха модерен балет под рецитала - запис гласа на Мустава Кемаль Ататюрк на фона на тиха музика и със зачервени лица се източиха към разтворените обятия на учителката си зад кулисите.
Никой не помръдваше. Огледах се... Майки, бащи, сестри и братя, накипрени баби с цветя в косите и просълзени дядовци – всички мълчаха. После изведнъж публиката ревна „На Бис!!!” и завесата се разтвори за да посрещне музиканти, танцьори и преподаватели за последно прощаване. Реверанси.
Емили бе изчезнала. Притесненото ми сърце се запромъква между децата горе на сцената и тогава я зърнах – мъничка бяла перличка, седнала в нозете на дванадесетте кралици на черните перли на океана Любов.

Найден

Слънцето преваляше зад баира и маранята отпускаше.

Имаше още много път да върви.Преминеше ли и през това село, вече ще се зададе нейното.Поспря дъх да поеме.Отпи вода от манерката и обърса чело с опакото на ръката.

От нейде дочу детски плач.Дете се дереше.Огледа се, никой по пътя.Тръгна по гласа и стигна открехната порта.Потропа с чукалото - никой.Погледна - никой.Влезе, а детето пищеше по - силно.Намери го в задната одая самичко оставено.Взе го на ръце, погали го.Обходи къщата - празна.Долапите пълни, а стопанка нямаше.В курника кокошки пърхаха.Зачуди се.Българска къща.Празна.Така не оставят покъщина българите, деца не оставят.Намери дебела плетена пелена и пови детето.С повой го завърза.Взе месал и зави в него от ризките му.Метна го на гръб, гушна бебето и тръгна.Чукаше от къща на къща, от порта на порта.Обходи ги всичките.Никой не знаеше, никой не беше чул.От едно село хора - не чули, не видели.Понечи да го остави в съседската къща, не го взеха - баща му не знаели.Отскоро били в селото, не ги познавали.Отказа се.Свали шала си, прокара го по кръста си, стегна бебето в него и тръгна.Дълъг път я чакаше...

Вървеше и мислеше за баща си.Строг човек беше, стар беше.Щеше да се ядосва за детето.Но не можеше да го остави само там.Да става каквото ще става.Пристигна привечер.В къщата беше тихо но я чакаха.Сестрите и наредени една до друга на миндерите, майка и в ъгъла, баща и на видно място.Скочи на крака разярен, когато я видя.

-Айше!Къде ходиш по нощите, защо се забави толкова!

Потрепна...Развърза шала и показа детето.Опита да обясни.Майка и занарежда от ъгъла.Баща и дръпна извезания с червени конци повой и се развика.Гяурско дете няма да гледа.Да го занесе обратно, да не мърси къщата.Масрафа му много бил с пет щерки.

Сви се...прегърна детето и излезе от стаята.Мушна се в своята малка стаичка и приседна.Не можеше да го отнесе сега.Нямаше и на кого.Не беше новородено, голямко беше, на месеци.Още сучеше сигурно.Какво щеше да го прави.Докато мислеше чу баща и да крещи на майка и и сестрите и.Имаше голям брат - аскер.Поне той да беше тук...Механично събра в една бохча малко дрехи, сапун, гребен.Пъхна вътре и вързопчето с ризките.Завърза и метна на гръб.Уви чиста шарена кърпа на главата си, взе детето и тихичко се излезна.Мъчно и беше за гиздавата им къща, за сестричките.Заплака за майка си.Беше дете още, дете как щеше да гледа.Чуждо дете, българско.Накъде да захване.Не знаеше.Свърна към лозето.Там имаха малка барака за обедна почивка, под една дива круша.Щеше да нощува там пък утре да мисли.Щеше да му намери някоя къща и да го даде.Може и на майка му да попадне, знае ли се.А после да се върне у дома.

В бараката имаше място колко да седне и да се свие.Преди беше навес, но баща и го огради, та в жегите да са на сянка, а вечер като остава да пази, да е на завет.Сега беше пусто, нямаше никой.Притисна момченцето и затвори уморено очи.

На сутринта се огледа.Лятото си отиваше.Щеше скоро студ да налегне.Не можеше да остава тук дълго.Събра диви круши от земята, и захапа една.Сдъвка малко и даде на детето.То примляска и преглътна.Поне можеше така да го храни.Ако видеше някоя коза щеше да я хване и да му даде да суче от вимето и.Плодове имаше по пътя.Само да стигнеше някъде, да се прибереше.Нощите ставаха студени по това време, често валеше.Стигна до мостче.Въжен мост, с дървени напречни дъски, тук - там ги нямаше.Пристъпи и се заклатушка.Чудеше се как не го е отнесла Камчия още.Хвана въжетата по края и тръгна.Края му се не виждаше - дълъг.Премина го и малка пътечка я отведе до каменна чешма.Седна да почине и да напълни манерката.Наблизо се виждаше село, плевните му стърчаха най - напред, пълни със сламени бали.Два патока се къпеха в локва наблизо и крякаха.Усмихна им се.Показа ги на бебето.И то се усмихна.Хич не плачеше това дете, гласа му не беше чула още.Кротичко.Изми му личицето и ръчичките, после и своите.Седя до чешмата цял ден.Никой не дойде за вода, само една стара жена мина и я загледа.Не подговори.Искаше хляб да и поиска но я досрамя, замълча си.После се запъти към една от плевните да пренощуват.

Късно беше вече, смрачаваше, когато жената се върна и я намери.Донесе и домати и хляб, заразпитва я.Обясни, че си няма никой и няма къде да спи.Тръгнаха двете към къщата на бабата, дядото я изпратил, като му казала.Добри хора се оказаха, прибраха я.Нахраниха я, постлаха и.Децата им по града били, по чужбина.Сами живеели двамата.Щели да се погрижат за нея.Остана с тях.Грижеше се за бебето.Име му дадоха - Найденчо.Найдено дете.Никой в селото не разпитваше, не говореше.Имаше няколко къщи само.И все възрастни хора.Децата им по градовете, по работа.Един магазин имаше на мегдана и един хоримаг, и те на кмета.Вечер мъжете там се събираха да хортуват.Дядото на връщане шише алтай и носеше всеки път, а за Найденчо вафличка.Свикна с тези хора, обикна ги.Ходеше с тях на черква.Малка черква имаха, порутена, за две села беше, и само по празници беше отворена, че свещенник нямаха.Научи кой е Христос, коя е светата Дева.Като приказка и бяха, разказваше вечер на Найденчо каквото ново научеше.Беше на 14, а не знаеше да чете и пише.Библията гледаше и се чудеше.И за Корана му разказваше.Да знае.

Порастна Найденчо в това село.Играеше с патоците на чешмата, гонеше селските кучета по пътищата, с циганите обикаляше баирите и научи песните им, с дядото ходеха имане да търсят по дупките и канарите.Порастна с него и Айшето.Дойде време на училище да го пратят.Записаха го в съседното село, по - голямо беше, и културен дом имаше.В тяхното село училище нямаха.Идваше всяка сутрин малък автобус да събира децата и да ги кара.После ги връщаше.Порастна момчето, научи се да чете.Учеше и майка си.Майка я наричаше, обичаше я.Години минаха.Дойде един ден в селото им мъж, сина си да търси.От учителката му разбрал, че там бил.Бащата на Найден.Оженил се повторно, избягал с изгората си, а майката не издържала, обесила се.Така бебето само останало.В голямо село живеели, щял да го изучи, войник да го прати.Айше да идела с тях да им чисти, къщата да им гледа.Заминаха.Никога не забрави очите на старците, на изпровождане.Мъчно и беше.Все се разделяше, все оставяше.Не знаеше и в нейното село какво са.Не я потърсиха, не я намериха.

Богаташка беше къщата на баща му.Голям двор, животни.Много работа имаше Айше там, не усети кога Найден порастна, войник замина.Занизаха се тъжни дни.Не я обичаше стопанката, не я гледаше.На студено спеше, на течение.Недохранена.Болна легна, много болна.Не преживя много, напролет си отиде.

Върна се Найден изволнен, потърси я.Баща му селското гробище му показа.

Отиде Найден на гроба и, намери го.Голям дървен кръст имаше.До кръста камък поби.Издълба името и, после завърза повоя.Бебешкия повой, с червените конци извезан.

"Имала майка машко Иванче,

повила го я в маламни плянки,

сторила му я сребарна люлька,

хем го люляла, хем нарицала...”


По действителен случай.