Ето тук аз не бих се съгласила и мисля, че това е причината все повече хора да пият АД, точно заради такива мнения. Точно аз съм изминала дълъг път от страдания, докато се оправя. Имах толкова проблеми, че дори не мога да ги изброя - Паника, социална фобия, депресия, ОКР ... бях ходила при психолози, психиатри, пиех хапчета, бях погром. Има много теми във фейсбук покриващи тези състояние и пълни с хора, които се оплакват. И аз стоя още в тези групи за да казвам, че Е ВЪЗМОЖНО! ВЪЗМОЖНО Е и без хапчета, ВЪЗМОЖНО е и само с ТЕРАПИЯ. Просто разликата е в терапевтите! Как да го обясня ... Няма как да завършиш психология и да седнеш в кабинета и да започнеш да си играеш на пъзел с живота ми, да ти плащам за да трупаш опит. Точно такива хора ме досъсипаха и съсипват и много други, както и смисъла на тази професия. За това все повече хора са предубедени към психолози и терапевти, заради многото некачествени. Гледайки отчаянието на хората по въпросните групи си казвах Боже, нямам шанс, това е края, повече няма на къде. НО живота ми подаде ръка, Господ дори ако щете и ме свърза с човека – терапевта, който ми помогна, не само да спра проклетите хапчета, ами и да се науча да се справям с погубващите ме състояния. Отне ни време, работа, ПОСТОЯНСТВО (защото това не става за 2-3-4-5 пъти!!! Това не е бутон, който го натискаш и то спира) и резултата дойде! В сравнение с преди живота ми сега е коренно различен, коренно. Защото се доверих, реших да опитам за последно, защото не исках да съм като тези самосъжаляващи се хора по групите, които всеки ден се оплакват и не правят НИЩО! Или отиват на психолог и след първата сесия казват – Ами нямаше ефект! Ефекта идва след време, не идва веднага. Това е начин на мислене, поведение. Аз пиех АД и какво от това? Чувствах се сто пъти по-зле, имах странични ефекти и никакъв ефект върху диагнозите. За това нека не обобщаваме кое става и не става и да се изказваме крайно! ЧИТАВИ ТЕРАПЕВТИ ИМА И РАБОТЕЩИ ТЕРАПИИ ИМА, дори за ПАНИКА, ОКР, ФОБИИ и др.
- Публикувана: 23 май 2017, 10:15 ч.
- Последно мнение: 9 апр. 2024, 09:00 ч.
Психолози, психотерапевти, психиатри
Това е абсолютна глупост. Депресията не била сериозно заболяване. Затова ли толкова хора в света се самоубиват от депресия. Затова ли аз от 25 години не знам на кой свят съм и смятам, че животът ми е съсипан. Къде ли не съм ходила и какво ли не съм опитвала-лечение няма. Така си стоя в дупката и вегитирам....
И аз няма как да се съглася ...
Препоръчвам да изчетете на Петър Маринов - Шизофрения !
В шизофренията са вплетени всички разстройства , включително и ОКР.
А да кажете, че ОКР и депресия не са тежки състояние е повече от смешно.
Прочетете за меланхолията и самоубийствата, прочетете за разширеното меланхолно самоубийсто. Как може да подценявате състоянията при хората!!! Основното в психиатрията е - щом има страдание е наложително лечение!
Прочетете за депресивната психоза и тн ..
Имам блог със статии по психологии и Ви пиша този пост като Маг. Психолог !
Прочетете и за епилепсията също!
А при шизофренни пациенти терапията не помаа особено, защото при тях липсва инсайт и критичност !
🤨
Препоръчвам да изчетете на Петър Маринов - Шизофрения !
В шизофренията са вплетени всички разстройства , включително и ОКР.
А да кажете, че ОКР и депресия не са тежки състояние е повече от смешно.
Прочетете за меланхолията и самоубийствата, прочетете за разширеното меланхолно самоубийсто. Как може да подценявате състоянията при хората!!! Основното в психиатрията е - щом има страдание е наложително лечение!
Прочетете за депресивната психоза и тн ..
Имам блог със статии по психологии и Ви пиша този пост като Маг. Психолог !
Прочетете и за епилепсията също!
А при шизофренни пациенти терапията не помаа особено, защото при тях липсва инсайт и критичност !
🤨
Ако ОКР и депресия са сериозни проблеми, които изискват задължително психиатър и медикаменти, какви ли трябва да са тогава шизофрения и БАР!?
Как доказахте сериозността на ОКР и депресия? Защото "диагноза" се поставя само след кратък субективен разговорен контакт. Няма психиатър, който да назначава изследвания на серотонин, норадреналин, допамин и т.н. невротрансмисери, защото знае че това са силно относителни и постоянно плаващи величини, а не константни и нямат диагностична стойност. В психиатрията понятията "диагноза", "болест", "лечение" са метафора/образно казано. Просто защото няма болест, следователно няма как да има лечение. Дори в МКБ10(международен класификатор но болестити) е записано "психични и поведенчески разстройства", а не "психични болести".
Това дали един проблем налага пиене на лекарства, се определя от това дали има или няма патология.
При депресия, паническо разстройство, генерализирана тревожност, ОКР няма патология. Тук причините за възникване са главно биографични и преживелищни. И основното и трайно "лечение" е психотерапия. Хапчетата не са задължителни и са временна мярка, аналогична на аулина за зъбобол от кариес.
При шизофрения, БАР и каквито и да са тежки психози и налудности има патология. Тук причините за възникване са главно генетични. И основното лечение е медикаментозно. Психотерапията е допълваща и незадължителна.
Как доказахте сериозността на ОКР и депресия? Защото "диагноза" се поставя само след кратък субективен разговорен контакт. Няма психиатър, който да назначава изследвания на серотонин, норадреналин, допамин и т.н. невротрансмисери, защото знае че това са силно относителни и постоянно плаващи величини, а не константни и нямат диагностична стойност. В психиатрията понятията "диагноза", "болест", "лечение" са метафора/образно казано. Просто защото няма болест, следователно няма как да има лечение. Дори в МКБ10(международен класификатор но болестити) е записано "психични и поведенчески разстройства", а не "психични болести".
Това дали един проблем налага пиене на лекарства, се определя от това дали има или няма патология.
При депресия, паническо разстройство, генерализирана тревожност, ОКР няма патология. Тук причините за възникване са главно биографични и преживелищни. И основното и трайно "лечение" е психотерапия. Хапчетата не са задължителни и са временна мярка, аналогична на аулина за зъбобол от кариес.
При шизофрения, БАР и каквито и да са тежки психози и налудности има патология. Тук причините за възникване са главно генетични. И основното лечение е медикаментозно. Психотерапията е допълваща и незадължителна.
Ще се учудите колко милиони хора с диагноза депресия умират всяка година... не съм съгласна с твърдението, че ОКР и депресията са "леки" заболявания. Даже напротив. Може би не всеки пациент трябва да пие лекарства задължително, но това не значи че не са болести и че не са сериозни. Плюс това ако четете скорошни изследвания по темата ( от последните 10 г) ще забележите тенденцията хората с така наречения депресивен синдром имат ясно откроени разлики в нивото на хормони и невротрансмитери в сравнение с хора, които нямат този синдром.
Дайте адреса на блога си да прочетем статиите ви на маг.психолог.
Никъде не съм казала, че това са леки състояния, а че не са тежки болести изискващи непременно медикаментозно лечение.
"Глупости", "смешности", това е положението.
Депресия, паническо разстройство, генерализирана тревожност, ОКР.......в лека, средно тежка или тежка степен са психични разстройства, а не болести.
И това че няколко души твърдят обратното, няма как да го промени, пък било то и психолог. Няма нито образни нито лабораторни изследвания за доказване на горепосочените състояния при конретен човек потърсил помощ, факт е че психиатрите не поставят диагнози чрез такива. .
Болест е диабета и двата типа, пиеш лекарства поддържаш болестта в норма, или отслабваш и диабет тип 2 се подобрява.
alinnna, вероятно си пила доста лекарства, та нали ако беше болест до сега да си се излекувала. Та нали ако бяха болести горепосочените състояния, след пиене на хапчета щяха хората да са излекувани и нямаше да има самоубийства. Друг е въпроса, че лекарствата се пият наизуст, психиатрите изобщо не са наясно на кой какво му липсва серотонин ли допамин ли.
Болест може да е маниакална депресия или всякакви тежки психози при които човека не осъзнава че има проблем, и околните търсят помощ.
Когато човек дори и да не знае как да си помогне, но осъзнава че има проблем и сам търси помощ, това няма как да е болест.
Каквито и хапчета да пие, те няма как да инсталират в съзнанието му система от убеждения които да го направят смел, спокоен и щастлив. Клишето, че като се роди човек психиката му е бял лист, върху който почва да се пише е абсолютно вярно. При експеримент еднояйчни близнаци да се отгледат в коренно различни среди, ще израстнат хора с различна психика и манталитет, въпреки еднаквия ген. Каквато и да е генетичната биохимия, системата от мисли, чувства и поведение формирани на база преживелищен опит могат да я променят към по-добро или по-лошо. Биографията моделира биохимията, а не обратно. Ако всичко е биохимично предопределено от раждането, ами още тогава да ги изследват и филтрират хората да живеят или не.
А понякога лечението на депресия и т. н състояния се състои в това човек да се научи да живее възможно най безболезнено с тях. Няма как на 45-50, изведнъж да стане нов човек..
"Глупости", "смешности", това е положението.
Депресия, паническо разстройство, генерализирана тревожност, ОКР.......в лека, средно тежка или тежка степен са психични разстройства, а не болести.
И това че няколко души твърдят обратното, няма как да го промени, пък било то и психолог. Няма нито образни нито лабораторни изследвания за доказване на горепосочените състояния при конретен човек потърсил помощ, факт е че психиатрите не поставят диагнози чрез такива. .
Болест е диабета и двата типа, пиеш лекарства поддържаш болестта в норма, или отслабваш и диабет тип 2 се подобрява.
alinnna, вероятно си пила доста лекарства, та нали ако беше болест до сега да си се излекувала. Та нали ако бяха болести горепосочените състояния, след пиене на хапчета щяха хората да са излекувани и нямаше да има самоубийства. Друг е въпроса, че лекарствата се пият наизуст, психиатрите изобщо не са наясно на кой какво му липсва серотонин ли допамин ли.
Болест може да е маниакална депресия или всякакви тежки психози при които човека не осъзнава че има проблем, и околните търсят помощ.
Когато човек дори и да не знае как да си помогне, но осъзнава че има проблем и сам търси помощ, това няма как да е болест.
Каквито и хапчета да пие, те няма как да инсталират в съзнанието му система от убеждения които да го направят смел, спокоен и щастлив. Клишето, че като се роди човек психиката му е бял лист, върху който почва да се пише е абсолютно вярно. При експеримент еднояйчни близнаци да се отгледат в коренно различни среди, ще израстнат хора с различна психика и манталитет, въпреки еднаквия ген. Каквато и да е генетичната биохимия, системата от мисли, чувства и поведение формирани на база преживелищен опит могат да я променят към по-добро или по-лошо. Биографията моделира биохимията, а не обратно. Ако всичко е биохимично предопределено от раждането, ами още тогава да ги изследват и филтрират хората да живеят или не.
А понякога лечението на депресия и т. н състояния се състои в това човек да се научи да живее възможно най безболезнено с тях. Няма как на 45-50, изведнъж да стане нов човек..
Съгласна съм с danny_em.
Не отричам медикаментозната подкрепа при потиснатост и/или паника. Лекарите, обаче, като че ли нямат спирачка с лекарствата, между другото - не само психиатрите. Твърдя го от личен опит като потърпевш, пардон - пациент, като близък роднина и близък приятел на лекари - също. Когато, преди 30-ина години позакъсах, реших да взема мерки. Психолозите тогава бяха рядкост, психотерапевтите се брояха на пръсти, затова пък психиатри имаше в изобилие. Отнесох си оплакванията до един от тях, неслучаен впрочем, беше тогавашен зам. зав. отделение, изслуша ме, зададе някакви въпроси, небрежно каза: " Ясно, страхова невроза". После добави: " Момиче, не ти трябва да пиеш лекарства, а мъжа ти. Ако откаже, ще му ги стриваш в храната без да знае!" Подскочих. Не мога - викам му - да направя такова нещо. Хич. Никак. Абсурд! Оня ме погледна, за миг мернах в очите му частичка съжаление, частичка почуда, а може и да ми се е сторило. Е, - каза - тогава ще ги пиеш ти. И изписа флуанксол + мнооого щедра доза ксанакс. Тогава не се пишеше/говореше за психическо насилие, за нарцисисти, мизогинисти ( и вся остальная сволоч), хабер нямах, че съм се накиснала до веждите в токсични отношения с майка-нарцисист и съпруг-женомразец. Сега, след толкова години, си давам чудесно сметка и какво се е случвало с мен, и механизма по който е станало, но тогава животът ми изглеждаше блато, в което потъвах постепенно, и всяко дърпотене и извиване или "викове" за помощ, ускоряваха набълбукването. Симптомите не се повлияваха особено, страховете се появяваха помитащи, кръвното ми хвърчеше като люлка в лунапарк,сърцето ми биеше - изтървано, а в "свободното" от това време пък ми се виеше свят; лека-полека губех кондиция първо за работа, после ... после изобщо не ми се живееше. Бях съкрушена. Седях и чаках да ми стане по зле. И то ставаше. Започнах да излизам от къщи само с придружител, навсякъде носех със себе си апарат за кръвно. Спрях да ходя на работа.В пристъп на паника, реших да сменя психиатъра. Оооо - каза следващият (едно от градските "светила" в тази "наука") - прилича на депресия. И увеличи флуанксола. После го махна и замени с някакъв друг антидепресант, не помня името, отваряше едно от чекмеджетата на бюрото си и ми подаваше кутийката взета от там, отпускали ги били на болницата - това обясни. Този пък лек, имаше такива мощни странични ефекти, че устисках да се тъпча с него не повече от месец. Разочарован, докторът каза " Може пък да не е депресия", върна обратно флуанксола, като увеличи още дозата на ксанакса, вече не помня с точност каква беше, но ако съберях таблетите за дневен прием, шепата ми щеше вероятно да е пълна. Продължих да не излизам. Почти никой не общуваше с мен; приятелите ми явно считаха че съм луда, и още по лошо - че лудостта е заразна. Сега ми е смешно, но тогава ми беше адски тъжно - или лежах с лице към стената, или седнала в края на леглото, чаках да ми стане лошо. Близките ми и те не помогнаха много: майка ми посещаваше последния психиатър, за да се информира "накъде са нещата", после се връщаше и ме атакуваше с информацията получена от там, атакуваше грозно и безпощадно. Баща ми и съпругът ми пък, смятаха че....се гевезя. Тогава, един приятел- лекар, с чиято помощ бях обиколила скенери, доплери и де-що има изследвания, явно му светна нещо и буквално ме занесе при... медицински психолог. Първия път жената ме прие в дома си; помня че повече плаках, отколкото говорех. Веднага ми спря лекарствата. Но беше лесно само на теория. Няколко години непрестанно тъпкане с препарати, ме бяха направили наркоман и макар че спирането беше по изготвена от лекар (кардиолог) схема - леко, лежерно, толкова по малко, че чак незабележимо, за няколко месеца изпитах всичките "красоти" на абстиненцията. Треперех като паркинсоник, потях се все едно че съм в сауна, паниковите атаки ме заливаха подобно вълни-цунами, имаше моменти когато трудно мислех даже и не спираше да ме боли глава. Ако не бяха тогава кардиологът и психологът, не знам дали щях да мога да спра медикаментите. Но успях. Работихме с психолога дълго, възстановяването беше поетапно, но се случи, стана, справихме се, колкото и да не беше нито лесно, нито приятно. Трийсетина години оттогава - приемала съм само диазепам при тежка нужда (смърт на роднина примерно) или посещение при стоматолог. И толкова. От миналата година отново работя с психолог, този път е без особена нужда, ако не броим това, че искам да се опозная по добре и да се справя с вътрешните си съпротиви и склонността към самосаботаж.
Не отричам медикаментозната подкрепа при потиснатост и/или паника. Лекарите, обаче, като че ли нямат спирачка с лекарствата, между другото - не само психиатрите. Твърдя го от личен опит като потърпевш, пардон - пациент, като близък роднина и близък приятел на лекари - също. Когато, преди 30-ина години позакъсах, реших да взема мерки. Психолозите тогава бяха рядкост, психотерапевтите се брояха на пръсти, затова пък психиатри имаше в изобилие. Отнесох си оплакванията до един от тях, неслучаен впрочем, беше тогавашен зам. зав. отделение, изслуша ме, зададе някакви въпроси, небрежно каза: " Ясно, страхова невроза". После добави: " Момиче, не ти трябва да пиеш лекарства, а мъжа ти. Ако откаже, ще му ги стриваш в храната без да знае!" Подскочих. Не мога - викам му - да направя такова нещо. Хич. Никак. Абсурд! Оня ме погледна, за миг мернах в очите му частичка съжаление, частичка почуда, а може и да ми се е сторило. Е, - каза - тогава ще ги пиеш ти. И изписа флуанксол + мнооого щедра доза ксанакс. Тогава не се пишеше/говореше за психическо насилие, за нарцисисти, мизогинисти ( и вся остальная сволоч), хабер нямах, че съм се накиснала до веждите в токсични отношения с майка-нарцисист и съпруг-женомразец. Сега, след толкова години, си давам чудесно сметка и какво се е случвало с мен, и механизма по който е станало, но тогава животът ми изглеждаше блато, в което потъвах постепенно, и всяко дърпотене и извиване или "викове" за помощ, ускоряваха набълбукването. Симптомите не се повлияваха особено, страховете се появяваха помитащи, кръвното ми хвърчеше като люлка в лунапарк,сърцето ми биеше - изтървано, а в "свободното" от това време пък ми се виеше свят; лека-полека губех кондиция първо за работа, после ... после изобщо не ми се живееше. Бях съкрушена. Седях и чаках да ми стане по зле. И то ставаше. Започнах да излизам от къщи само с придружител, навсякъде носех със себе си апарат за кръвно. Спрях да ходя на работа.В пристъп на паника, реших да сменя психиатъра. Оооо - каза следващият (едно от градските "светила" в тази "наука") - прилича на депресия. И увеличи флуанксола. После го махна и замени с някакъв друг антидепресант, не помня името, отваряше едно от чекмеджетата на бюрото си и ми подаваше кутийката взета от там, отпускали ги били на болницата - това обясни. Този пък лек, имаше такива мощни странични ефекти, че устисках да се тъпча с него не повече от месец. Разочарован, докторът каза " Може пък да не е депресия", върна обратно флуанксола, като увеличи още дозата на ксанакса, вече не помня с точност каква беше, но ако съберях таблетите за дневен прием, шепата ми щеше вероятно да е пълна. Продължих да не излизам. Почти никой не общуваше с мен; приятелите ми явно считаха че съм луда, и още по лошо - че лудостта е заразна. Сега ми е смешно, но тогава ми беше адски тъжно - или лежах с лице към стената, или седнала в края на леглото, чаках да ми стане лошо. Близките ми и те не помогнаха много: майка ми посещаваше последния психиатър, за да се информира "накъде са нещата", после се връщаше и ме атакуваше с информацията получена от там, атакуваше грозно и безпощадно. Баща ми и съпругът ми пък, смятаха че....се гевезя. Тогава, един приятел- лекар, с чиято помощ бях обиколила скенери, доплери и де-що има изследвания, явно му светна нещо и буквално ме занесе при... медицински психолог. Първия път жената ме прие в дома си; помня че повече плаках, отколкото говорех. Веднага ми спря лекарствата. Но беше лесно само на теория. Няколко години непрестанно тъпкане с препарати, ме бяха направили наркоман и макар че спирането беше по изготвена от лекар (кардиолог) схема - леко, лежерно, толкова по малко, че чак незабележимо, за няколко месеца изпитах всичките "красоти" на абстиненцията. Треперех като паркинсоник, потях се все едно че съм в сауна, паниковите атаки ме заливаха подобно вълни-цунами, имаше моменти когато трудно мислех даже и не спираше да ме боли глава. Ако не бяха тогава кардиологът и психологът, не знам дали щях да мога да спра медикаментите. Но успях. Работихме с психолога дълго, възстановяването беше поетапно, но се случи, стана, справихме се, колкото и да не беше нито лесно, нито приятно. Трийсетина години оттогава - приемала съм само диазепам при тежка нужда (смърт на роднина примерно) или посещение при стоматолог. И толкова. От миналата година отново работя с психолог, този път е без особена нужда, ако не броим това, че искам да се опозная по добре и да се справя с вътрешните си съпротиви и склонността към самосаботаж.
Вече се работи с МКБ 11, където Бърнаут или т.нар. изчерпване също фигурира, като "диагноза". Д-р Цветослава Гълъбова скоро коментира във Фейсбук и в профила си фактът. От СЗО се опитват да бъдат така да се каже "толерантни" към "психичните и поведенчески разстройства" и постоянно премахват примерно диагнози като "дистрес на идентичността". Фигурира в МКБ 10, но не и в МКБ 11. Общо взето, това да си с личностно разстройство си е ок! А да си ЛГБТИ е направо мода...Колкото си по-шарен, секси, див, тралала и т.н. по улиците в село София, толкова по-добре!
Шизофрения и БАР, или манийно-депресивната психоза, са си сериозни заболявания и патология с нужда от хоспитализиране в повечето случаи. Пият се сериозни дози невролептици! За съжаление, психиатъри като Владо Велинов не различиват депресивна от манийна фаза, примерно! Резултат от дълго пребиваване в клиниката на 4 километър и писане на епикризи и експертизи, при това съдебно-психиатрични.
При тези заболявания се пие задължително и депо, което държи пациента в ремисия! Примерно, Асемаp, което го има само в Холандия и хората ставт на луди, за да го изписват от там. А депото може да е на инжекции, и при БАР и при шизофрения. Но може да се наблюдават и странични прояви, като тремор, след това. За това, последващо се предписва и Акинетон. Последваща психотерапия е рядко явление при такива заболявания! Поне в България! За това има т.нар. Дневни центрове!
Шизофрения и БАР, или манийно-депресивната психоза, са си сериозни заболявания и патология с нужда от хоспитализиране в повечето случаи. Пият се сериозни дози невролептици! За съжаление, психиатъри като Владо Велинов не различиват депресивна от манийна фаза, примерно! Резултат от дълго пребиваване в клиниката на 4 километър и писане на епикризи и експертизи, при това съдебно-психиатрични.
При тези заболявания се пие задължително и депо, което държи пациента в ремисия! Примерно, Асемаp, което го има само в Холандия и хората ставт на луди, за да го изписват от там. А депото може да е на инжекции, и при БАР и при шизофрения. Но може да се наблюдават и странични прояви, като тремор, след това. За това, последващо се предписва и Акинетон. Последваща психотерапия е рядко явление при такива заболявания! Поне в България! За това има т.нар. Дневни центрове!
M.D., как поетично си го написала. Аз съм на този хал от над 25 години. Аз освен психиатрите и психолозите, които обикалях, се хванах и аз завърших психология и сума квалификации по психотерапия. Ми не ми се получава. С възрастта и с предменопаузата, нещата задълбават и става по-зле.....За съжаление в провинцията е почти невъзможно да намериш читав психолог, който да те извади от дупката.....
Вихрогонче,
При безпокойство и проблеми със сънят Джи Пи-то ми ми е препоръчвало Атаракс 35 мг. Дава се дори на бебета, и се смята за един от най-щадящите препарати при житейски събития, като например загуба на близък човек.
Пие се и от жени в менопауза, които имат проблеми със сънят! Диазапем е доста тежка артилерия, която не трябва да продължава повече от около 4 седмици. При това, всички тези лекарства се пият по схема и се намаляват помалко до пълното им премахване! Радвам се на добрият тон в тази дискусия! Благодаря, че споделяте и подкрепяте!
При безпокойство и проблеми със сънят Джи Пи-то ми ми е препоръчвало Атаракс 35 мг. Дава се дори на бебета, и се смята за един от най-щадящите препарати при житейски събития, като например загуба на близък човек.
Пие се и от жени в менопауза, които имат проблеми със сънят! Диазапем е доста тежка артилерия, която не трябва да продължава повече от около 4 седмици. При това, всички тези лекарства се пият по схема и се намаляват помалко до пълното им премахване! Радвам се на добрият тон в тази дискусия! Благодаря, че споделяте и подкрепяте!
Съгласна съм с danny_em.
Не отричам медикаментозната подкрепа при потиснатост и/или паника. Лекарите, обаче, като че ли нямат спирачка с лекарствата, между другото - не само психиатрите. Твърдя го от личен опит като потърпевш, пардон - пациент, като близък роднина и близък приятел на лекари - също. Когато, преди 30-ина години позакъсах, реших да взема мерки. Психолозите тогава бяха рядкост, психотерапевтите се брояха на пръсти, затова пък психиатри имаше в изобилие. Отнесох си оплакванията до един от тях, неслучаен впрочем, беше тогавашен зам. зав. отделение, изслуша ме, зададе някакви въпроси, небрежно каза: " Ясно, страхова невроза". После добави: " Момиче, не ти трябва да пиеш лекарства, а мъжа ти. Ако откаже, ще му ги стриваш в храната без да знае!" Подскочих. Не мога - викам му - да направя такова нещо. Хич. Никак. Абсурд! Оня ме погледна, за миг мернах в очите му частичка съжаление, частичка почуда, а може и да ми се е сторило. Е, - каза - тогава ще ги пиеш ти. И изписа флуанксол + мнооого щедра доза ксанакс. Тогава не се пишеше/говореше за психическо насилие, за нарцисисти, мизогинисти ( и вся остальная сволоч), хабер нямах, че съм се накиснала до веждите в токсични отношения с майка-нарцисист и съпруг-женомразец. Сега, след толкова години, си давам чудесно сметка и какво се е случвало с мен, и механизма по който е станало, но тогава животът ми изглеждаше блато, в което потъвах постепенно, и всяко дърпотене и извиване или "викове" за помощ, ускоряваха набълбукването. Симптомите не се повлияваха особено, страховете се появяваха помитащи, кръвното ми хвърчеше като люлка в лунапарк,сърцето ми биеше - изтървано, а в "свободното" от това време пък ми се виеше свят; лека-полека губех кондиция първо за работа, после ... после изобщо не ми се живееше. Бях съкрушена. Седях и чаках да ми стане по зле. И то ставаше. Започнах да излизам от къщи само с придружител, навсякъде носех със себе си апарат за кръвно. Спрях да ходя на работа.В пристъп на паника, реших да сменя психиатъра. Оооо - каза следващият (едно от градските "светила" в тази "наука") - прилича на депресия. И увеличи флуанксола. После го махна и замени с някакъв друг антидепресант, не помня името, отваряше едно от чекмеджетата на бюрото си и ми подаваше кутийката взета от там, отпускали ги били на болницата - това обясни. Този пък лек, имаше такива мощни странични ефекти, че устисках да се тъпча с него не повече от месец. Разочарован, докторът каза " Може пък да не е депресия", върна обратно флуанксола, като увеличи още дозата на ксанакса, вече не помня с точност каква беше, но ако съберях таблетите за дневен прием, шепата ми щеше вероятно да е пълна. Продължих да не излизам. Почти никой не общуваше с мен; приятелите ми явно считаха че съм луда, и още по лошо - че лудостта е заразна. Сега ми е смешно, но тогава ми беше адски тъжно - или лежах с лице към стената, или седнала в края на леглото, чаках да ми стане лошо. Близките ми и те не помогнаха много: майка ми посещаваше последния психиатър, за да се информира "накъде са нещата", после се връщаше и ме атакуваше с информацията получена от там, атакуваше грозно и безпощадно. Баща ми и съпругът ми пък, смятаха че....се гевезя. Тогава, един приятел- лекар, с чиято помощ бях обиколила скенери, доплери и де-що има изследвания, явно му светна нещо и буквално ме занесе при... медицински психолог. Първия път жената ме прие в дома си; помня че повече плаках, отколкото говорех. Веднага ми спря лекарствата. Но беше лесно само на теория. Няколко години непрестанно тъпкане с препарати, ме бяха направили наркоман и макар че спирането беше по изготвена от лекар (кардиолог) схема - леко, лежерно, толкова по малко, че чак незабележимо, за няколко месеца изпитах всичките "красоти" на абстиненцията. Треперех като паркинсоник, потях се все едно че съм в сауна, паниковите атаки ме заливаха подобно вълни-цунами, имаше моменти когато трудно мислех даже и не спираше да ме боли глава. Ако не бяха тогава кардиологът и психологът, не знам дали щях да мога да спра медикаментите. Но успях. Работихме с психолога дълго, възстановяването беше поетапно, но се случи, стана, справихме се, колкото и да не беше нито лесно, нито приятно. Трийсетина години оттогава - приемала съм само диазепам при тежка нужда (смърт на роднина примерно) или посещение при стоматолог. И толкова. От миналата година отново работя с психолог, този път е без особена нужда, ако не броим това, че искам да се опозная по добре и да се справя с вътрешните си съпротиви и склонността към самосаботаж.
Не отричам медикаментозната подкрепа при потиснатост и/или паника. Лекарите, обаче, като че ли нямат спирачка с лекарствата, между другото - не само психиатрите. Твърдя го от личен опит като потърпевш, пардон - пациент, като близък роднина и близък приятел на лекари - също. Когато, преди 30-ина години позакъсах, реших да взема мерки. Психолозите тогава бяха рядкост, психотерапевтите се брояха на пръсти, затова пък психиатри имаше в изобилие. Отнесох си оплакванията до един от тях, неслучаен впрочем, беше тогавашен зам. зав. отделение, изслуша ме, зададе някакви въпроси, небрежно каза: " Ясно, страхова невроза". После добави: " Момиче, не ти трябва да пиеш лекарства, а мъжа ти. Ако откаже, ще му ги стриваш в храната без да знае!" Подскочих. Не мога - викам му - да направя такова нещо. Хич. Никак. Абсурд! Оня ме погледна, за миг мернах в очите му частичка съжаление, частичка почуда, а може и да ми се е сторило. Е, - каза - тогава ще ги пиеш ти. И изписа флуанксол + мнооого щедра доза ксанакс. Тогава не се пишеше/говореше за психическо насилие, за нарцисисти, мизогинисти ( и вся остальная сволоч), хабер нямах, че съм се накиснала до веждите в токсични отношения с майка-нарцисист и съпруг-женомразец. Сега, след толкова години, си давам чудесно сметка и какво се е случвало с мен, и механизма по който е станало, но тогава животът ми изглеждаше блато, в което потъвах постепенно, и всяко дърпотене и извиване или "викове" за помощ, ускоряваха набълбукването. Симптомите не се повлияваха особено, страховете се появяваха помитащи, кръвното ми хвърчеше като люлка в лунапарк,сърцето ми биеше - изтървано, а в "свободното" от това време пък ми се виеше свят; лека-полека губех кондиция първо за работа, после ... после изобщо не ми се живееше. Бях съкрушена. Седях и чаках да ми стане по зле. И то ставаше. Започнах да излизам от къщи само с придружител, навсякъде носех със себе си апарат за кръвно. Спрях да ходя на работа.В пристъп на паника, реших да сменя психиатъра. Оооо - каза следващият (едно от градските "светила" в тази "наука") - прилича на депресия. И увеличи флуанксола. После го махна и замени с някакъв друг антидепресант, не помня името, отваряше едно от чекмеджетата на бюрото си и ми подаваше кутийката взета от там, отпускали ги били на болницата - това обясни. Този пък лек, имаше такива мощни странични ефекти, че устисках да се тъпча с него не повече от месец. Разочарован, докторът каза " Може пък да не е депресия", върна обратно флуанксола, като увеличи още дозата на ксанакса, вече не помня с точност каква беше, но ако съберях таблетите за дневен прием, шепата ми щеше вероятно да е пълна. Продължих да не излизам. Почти никой не общуваше с мен; приятелите ми явно считаха че съм луда, и още по лошо - че лудостта е заразна. Сега ми е смешно, но тогава ми беше адски тъжно - или лежах с лице към стената, или седнала в края на леглото, чаках да ми стане лошо. Близките ми и те не помогнаха много: майка ми посещаваше последния психиатър, за да се информира "накъде са нещата", после се връщаше и ме атакуваше с информацията получена от там, атакуваше грозно и безпощадно. Баща ми и съпругът ми пък, смятаха че....се гевезя. Тогава, един приятел- лекар, с чиято помощ бях обиколила скенери, доплери и де-що има изследвания, явно му светна нещо и буквално ме занесе при... медицински психолог. Първия път жената ме прие в дома си; помня че повече плаках, отколкото говорех. Веднага ми спря лекарствата. Но беше лесно само на теория. Няколко години непрестанно тъпкане с препарати, ме бяха направили наркоман и макар че спирането беше по изготвена от лекар (кардиолог) схема - леко, лежерно, толкова по малко, че чак незабележимо, за няколко месеца изпитах всичките "красоти" на абстиненцията. Треперех като паркинсоник, потях се все едно че съм в сауна, паниковите атаки ме заливаха подобно вълни-цунами, имаше моменти когато трудно мислех даже и не спираше да ме боли глава. Ако не бяха тогава кардиологът и психологът, не знам дали щях да мога да спра медикаментите. Но успях. Работихме с психолога дълго, възстановяването беше поетапно, но се случи, стана, справихме се, колкото и да не беше нито лесно, нито приятно. Трийсетина години оттогава - приемала съм само диазепам при тежка нужда (смърт на роднина примерно) или посещение при стоматолог. И толкова. От миналата година отново работя с психолог, този път е без особена нужда, ако не броим това, че искам да се опозная по добре и да се справя с вътрешните си съпротиви и склонността към самосаботаж.
M.D., как поетично си го написала. Аз съм на този хал от над 25 години. Аз освен психиатрите и психолозите, които обикалях, се хванах и аз завърших психология и сума квалификации по психотерапия. Ми не ми се получава. С възрастта и с предменопаузата, нещата задълбават и става по-зле.....За съжаление в провинцията е почти невъзможно да намериш читав психолог, който да те извади от дупката.....
Алинко, почитания за образованието!, но самоанализът ( респ. самопомощта) за мен са били често трудна работа: все едно да отвориш прозорец и надниквайки към улицата долу, да очакваш...да видиш себе си.
За провинцията...щях да се пошегувам, но не му е тук мястото. Градът, в който живееш не е далеч от моя, може да се изкомбинира пътуване до терапевт веднъж седмично. Представи си! - в Москва и Ню Йорк, вероятно толкова време се хаби, за да се придвижиш до работа всеки ден. Има, между другото и "частно такси", пътуващо от "вас" към "нас" и обратно поне 4-5 пъти дневно, с цени незначително по високи от автобусните ( телефона на шофьора имам, партньорът ми пътува често с него) Можеш да опиташ и по скайп комуникация с терапевт - вярно, не е идеалната форма на общуване, но щом засега няма други възможности, защо пък да не се използват наличните, а?! В по големите градове, където има достатъчно количество хора, твърдящи че са специалисти, изборът пак не е лесен. Изобщо не е лесен. Материята е фина, в замяна на това - сложна
и трябва да намериш "човека за теб" - няма правило, че някой, помогнал на десетки, ще свърши работа и в твоя случай. И после - дупката....Dупката е уютно място. Познато. Родно някак. Там всичко ти е ясно, ясна си и сама на себе си - капсулована в привиден комфорт. Извън нея обаче, има свят, нееее - има светове: интересни, добронамерени, враждебни, цветни или сиви като нашите дупки, шумни до побъркване или пък хармонични и много приятни. Не ти ли се иска да надникнеш, да видиш само, а Алинко?! M.D, голяма сладурана си. Така като говориш, едно леееко ми става на душата. Ех как ми се иска да изляза от тази комфортна дупка, дето вися толкова години....ах как ми се иска...