Здравейте момичета - отварям темата не само за собствените си страхове, но и за всички, които минават през ада на неизвестното - губя си бебето/тата или е нещо "нормално". Четох много и различни медицински обяснения, но ..... питай патило не старило, нали така!
Моята история накратко е следната, след много сълзи, отчаяние, омраза, мисли които нямат общо с бъдещето, неустешни опити, обикаляне по пловдивски "светила" /съжалявам знам, че са помогнали на някой от вас, но мен ме караха да се чувствам само дефектна, негодна и с дебел портфейл/
, така дойде и надеждатада, след едногодишно чакане за час попаднах в клиника Надежда - хората там не мога да ги опиша, те са човеци с главно "Ч", след два неуспешни опита, третия слава на Девата и професионалзма им се оказах бременна.....с близнаци, чувствата няма да ги описвам, който ме минал през това ме разбира. Пътят през ада ми продължи от 06,05,2009 година та чак до 17,06,2013 година, когато видях двете чертички.
Мислех, че след положителният тест, болките, тревогите и страха ще изчезнат, но уви станаха още по-големи.
Влизайки в 5 ГС се събудих с не толков обилно розаво кървене, което до края на даня премина в кафеникаво зацапване и след преглед при Дог. Тотев тук в Пловдив установихме, че сакчето си е там и няма отлепяне, успокоих се, но не за дълго в 6 ГС нещата излезнаха извън контрол появи се пак кървене, но не какво да е, а като МЦ втори ден, цели съсиреци и обилна тъмно червена кръв - и тук няма да ви описвам чувствата си докато стигна до София, предполагам, че щом четете темата ми, те са били и ваши.
Пристигнах в София на 1,7,2013 спешен прием, бърз преглед и какво да се види, не само няма спонтанен аборт, но и сакчетата стана ли 2, тоест от замръзен трансфер на 2 се хванали 2.
.
Занимавам ви с всичко това, от егоистична гледна точка, искам да ми споделите и своите истории, за да се поуспокоя, защото вчера ме изписаха, лежа, не карам кола, пия си хапчетата, но...розавите капчици не спират. На ръба съм на психическото си здраве, а и лежането много допринася, за паниката ми, защото не мисля за друго.
Дано да ме разберете правилно, не съм лигава мрънла, а просто жена на 35 години, която е сънувала от много отдавна, как ще прегърне здравите си дечица един ден.
Благодаря!
Моята история накратко е следната, след много сълзи, отчаяние, омраза, мисли които нямат общо с бъдещето, неустешни опити, обикаляне по пловдивски "светила" /съжалявам знам, че са помогнали на някой от вас, но мен ме караха да се чувствам само дефектна, негодна и с дебел портфейл/
, така дойде и надеждатада, след едногодишно чакане за час попаднах в клиника Надежда - хората там не мога да ги опиша, те са човеци с главно "Ч", след два неуспешни опита, третия слава на Девата и професионалзма им се оказах бременна.....с близнаци, чувствата няма да ги описвам, който ме минал през това ме разбира. Пътят през ада ми продължи от 06,05,2009 година та чак до 17,06,2013 година, когато видях двете чертички.Мислех, че след положителният тест, болките, тревогите и страха ще изчезнат, но уви станаха още по-големи.
Влизайки в 5 ГС се събудих с не толков обилно розаво кървене, което до края на даня премина в кафеникаво зацапване и след преглед при Дог. Тотев тук в Пловдив установихме, че сакчето си е там и няма отлепяне, успокоих се, но не за дълго в 6 ГС нещата излезнаха извън контрол появи се пак кървене, но не какво да е, а като МЦ втори ден, цели съсиреци и обилна тъмно червена кръв - и тук няма да ви описвам чувствата си докато стигна до София, предполагам, че щом четете темата ми, те са били и ваши.
Пристигнах в София на 1,7,2013 спешен прием, бърз преглед и какво да се види, не само няма спонтанен аборт, но и сакчетата стана ли 2, тоест от замръзен трансфер на 2 се хванали 2.
.Занимавам ви с всичко това, от егоистична гледна точка, искам да ми споделите и своите истории, за да се поуспокоя, защото вчера ме изписаха, лежа, не карам кола, пия си хапчетата, но...розавите капчици не спират. На ръба съм на психическото си здраве, а и лежането много допринася, за паниката ми, защото не мисля за друго.
Дано да ме разберете правилно, не съм лигава мрънла, а просто жена на 35 години, която е сънувала от много отдавна, как ще прегърне здравите си дечица един ден.
Благодаря!
Обаче вярвам,че това е нашият късметлийски опит и въпреки всичко нашето малко пупешонче ще се пребори и след 6 месеца ще бъде най-скъпото нещо,което ще спинка в скута ми.Галя си го,говоря му,таткото постоянно ми целува коремчето и сме безкрайно щастливи.