Могат ли майките да бъдат приятелки на децата си?

Могат, да, но от вида по-възрастен приятел с повече опит и авторитет.  Трябва да си имат и приятелски кръг от връстници на техния акъл,  с който да си споделят.
За родителя също е по-добре да не слиза съвсем на нивото на детските преживелици и да се опитва да е в течение на всичко-всичко, защото почва да се натоварва от неща, които за детето минават и заминават. Възприятията са различни и  не можем да се върнем назад и да сме им приятелчета. Губи се баланса.

За мен е абсолютно задължително родителят да е приятел с детето си.
Разбира се, зависи кой какво влага в тази дефиниция.
За мен това е двете страни да си имат доверие и да се уважават. Детето да знае, че може да сподели с родителя абсолютно всичко и че родителят ще направи най-доброто за него. Това не може да се постигне с отношения на власт и подчинение, които много родители се опитват да наложат от най-ранна детска възраст. Уважението при приятелските отношения идва естествено и не е наложено насила.
Това да си приятел с детето си, да уважаваш личните му чувства и интереси, не означава, че нямаш правото да му казваш какво да прави до една определена възраст. И според мен доста по-лесно се получават така нещата, отколкото, ако детето вече изначално е против теб заради властта и подчинението.

Моите собствени родители винаги са се държали като приятели с мен и това беше най-безценното от детските и юношеските ми години. Това се опитвам да постигна и аз със своите деца. С голямата ми дъщеря сме имали труден период през пубертета, когато имах чувството, че ме възприема повече като свой враг, но това е напълно естествено и преходно.

Имаме семейни приятели, които са прекалено строги с детето си, да не кажа сурови. Още на 8 години то споделяше с моето дете, че живее в кошмар, че мрази родителите си и т.н. Е, определено предпочитам приятелските отношения и чувства пред тези!

Читавият. С моята най-добра училищна приятелка си следяхме успеха заедно, случвало се е  да се пишем болни в училище, за да учим заедно за изпит и прочие. Стаите ги оправяхме заедно,  без мрънкане,  щото искахме да ни е удобно. Вечерни часове също, все едната беше "будната съвест", щото утре трябва да сме навреме за нещо си или напротив, следва да се приберем на сутринта, щото е петък 😁  Аз имам същото отношение към децата си, откакто бяха бебета, та до 18, кога работи, кога не, ама нямам по-добре идеи.

Не че нещо, но сега кой рови вече бележник, едно пиленце идва и ми носи нотификация с всички оценки.

+ отсъствия, забележки, родителски срещи и т.н.
Заедно с учителите сме им много близки приятели, все едно сме в класната стая

Търся златната среда - хем съм й приятелка /ей сега ходихме да ядем двете/, хем я стягам и мърморя, когато трябва. Забелязвам, че съм успяла да потуша разни ненужни и вредни бунтове навреме - пушене, криене, бягане и пр.

Не знам какво означава приятел с детето си. Кой определя кое е редно или нередно? Аз своя модел нито го препоръчвам, нито го налагам. В моите отношения с децата основа е свободата, оттам и сами си възпитават чувство за отговорност. Знам какво се случва в ежедневието им без да питам. Не прилагам похвати - тип лекционен курс за доброто и злото, правилното и неправилното. По-малко приказки, повече действия, личен пример и общуване.
Дори нямам регистрация в електронните им платформи.

В отношенията си с децата ми винаги съм гледала да бягам от грешките, които правеше майка ми. Прекалено властен родител беше, не ме научи да имам самочувствие, което ми костваше години да го постигна и да се отърва от комплексите. Точно от ровещите родители беше, не само за бележника, четеше ми писмата, ровеше ми из нещата, а после се сърдеше защо не споделям нищо с нея.
Старала съм се да подкрепям децата си винаги, да ги насърчавам. Понякога съм усещала, че нещо ги измъчва, но не ги притисках, казвах "Ако решиш да споделиш, насреща съм, винаги ще те изслушам". Смятам, че бяхме приятели, дори и в пубертета и въпреки младежките бунтове. Имаха известен респект, но знаеха, че винаги ще ги подкрепя, дори и най–лошото да е. Донякъде може би така съм ги предпазвала, дъщеря ми преди време ми призна, че като тийнейджърка винаги, като е тръгвала да прави нещо забранено, първо се е питала: "Какво ще каже мама и дали няма да се срамувам от постъпката си, когато тя научи за това?!"
Вече са на по 30+, приятели сме, да, синът ми е малко по–затворен, но и той споделя, говорим си и сме близки. Но с дъщеря ми изключителна връзка, наистина сме много добри приятелки, говорим си почти всеки ден, дори и когато живееше в чужбина, говорим с часове и ни е много приятно. Да, може човек да бъде приятел с децата си, но това се изгражда още отначалото. Но и пак зависи от характерите, аз с моите родители никога не съм могла да бъда приятел, особено с майка ми. Толкова сме различни, тя е по–близка с брат ми, приличат си по характер и по светоусещане и им се покриват мненията по много въпроси.

   Приятни или приятели? Приятелите невинаги са приятни, но ако са истински, са до нас, дори когато не сме много за обичане. С тях се изслушваме, споделяме, съветваме, хилим, набиваме си канчетата когато правим тъпи неща, грижим се едни за други, мечтаем, танцуваме, караме се, сърдим се, прощаваме си... Почти същото като с родителите, но без цензурата и налагането на правила.
  Аз правила не налагам - обяснявам човешки и логично защо не бива. После не натяквам, че съм била права, защото знам, че поуката е взета. Нали, тука не говорим как някое се чуди дали да не забие пергел в друго детенце...
  За мен да си родител вече е много повече от това да сложиш ограничения и правила, просто днешните деца са различни, искат да знаят ЗАЩО, ние също не сме това, което нашите родители са били.
 
PS - Приятелството не изключва тестове за наркотици, хвърляне по едно око в ученическия дневник и заплахи за подхващане на сопата при вселенски мързел от страна на тийнейджърите.

Приятелството между майка и дъщеря за мен е неестествено.  Близост е едно , но приятелство съвсем друго. Дъщеря ми  има много приятелки. И само една майка и това съм аз. Има неща които споделя само със своите приятелки , има нещо които споделя само с мен. Много сме близки с нея и тя знае   че за сериозните неща съм насреща ( съответно търси мен) ,  а за това коя пола да избере може да се допита до приятелките си. Но съответно имаме съвсем различни интереси  - нито аз съм на нейната възраст нито тя на моята. Всяко притялество е двупосочно. В този аспект неестествено е да й споделям за моите проблеми така както правя с моите приятелки - за домакинството, за баща й,  семейството или здравословни. Тя е дете, детето МИ , за какво й е да знае тези неща, животът е пред нея, в тази вода в която тя ще нагази от тук нататък,  аз от нея излизам. Всяко нещо с времето си.

За каква възраст става въпрос? В общи линии приятелството - такова, каквото е по същество (равни отношения, доброволност, възможност за разкъсване от всеки един) - е невъзможно между родители и деца. По своята същност отношенията родители-деца са йерархични. Йерархичността намалява значително в момента, в който децата станат самостоятелни възрастни хора, в общи линии когато те самите си поемат живота в ръцете, осъзнаят се като възрастни индивиди. А по време на пубертета съвсем нещата се усложняват, защото по своята същност пубертетът е бунт, а срещу кого и какво се бунтуват? Срещу всички хора, с които по някакъв начин са в йерархични отношения - родители, учители и всеки, който е олицетворение на властта. Когато се осъзнаят след пубертета вече отношенията с родителите стават на равна нога при идеалната ситуация.
Децата и родителите често може да си мислят, че искат да са приятели, но всъщност децата имат нужда от родителите си като родители, а не като приятели, както и родителите имат нужда от децата си като деца, а не като приятели. Сещам се за една реплика на героиня от един филм, тийнейджърка - "Имам нужда от майка. Приятелите си ги избирам сама." В този филм майката много искаше да е приятелка с дъщеря си, а в действителност това приятелство беше отказ от поемане на трудната част на майчинството на тийн. Среща се често родителят, който играе ролята на приятел, всъщност не иска да поеме отговорностите си като родител - приятелството е безопасно за тях. Родителството е често трудно и неблагодарно, защото родителят трябва понякога да казва "не", а приятелят може да каже, може и да не каже.

Моите деца още са твърде мънички. Но с майка ми сме в приятелски отношения откакто се помня. Харесва ми. Неведнъж съм казвала, че тя е най-добрата ми приятелка. Още от дете можех да й споделям всичко, без да се притеснявам Пт реакцията й. Винаги приемаше всичко нормално, не ми се караше, просто ми даваше съвети. И днес е така. В коментар прочетох, че такива деца след време не можели да изградят нормални съпружески взаимоотношения. Напротив. В страхотни отношения съм и със съпруга ми. Ще се държа с децата ми по същия Начин. Не виждам по-добър вариянт.

Ако родителят бъде приятеля, който казва "не" къде е разликата!
Твоето мнение /това, което си написала и сега/, както и доста изписано по този въпрос съм чела преди доста години, тогава деца ни бяха малки.  Радвам се, че подходих скептично.

Подходила си така, както си намерила за добре. Всеки е склонен да генерализира от личния си опит, затова често има разминаване между личния опит и натрупването на  много случаи, които правят тенденция.
Приятелят е отделен индивид, който може да прекрати приятелството, а "не" от приятел не задължава приятеля да носи отговорност по никакъв начин. Утре този приятел съвсем чистосърдечно може да каже "аз ти казах каквото мисля, не съм ти майка, че да нося отговорност за това как си го приел" и може да разкъса приятелството във всеки един момент. Обаче родителското "не" е отговорност и в двата случая, защото родителят осъзнава, че неговото "не" е много вероятно да доведе до бурна реакция и към момента отношенията да се влошат, но и детето, и родителят знаят, че връзката е за цял живот. Затова в един момент колелото се завърта и децата казват "сега разбирам защо нашите ми забраняваха".

Като цяло според мен, от момента, в който пуберските простотии започнаха да бъдат наричани "експериментиране", се увеличиха проблемите на децата със самоконтрола. Така да се каже, те официално получиха разрешение да "експериментират", а родителите официално получиха разрешение да не се чувстват отговорни и да не им се налага да казват "не".

Не разбирам защо думите се тълкуват буквално и всичко се гледа под лупа.
Разбира се, че никой от нас няма предвид да замени другите приятели на детето си.
Да си приятел с детето си не означава да му позволяваш всичко, нито пък да му споделяш ти на него всичко за своите си лични работи.
Да си приятел с детето си означава да сте в такива отношения, че то да ти споделя. Разбира се, няма да ти сподели всичко - има си неща, които не се споделят с родител. Но е много по-добре то да ти има доверие и да ти споделя колкото е възможно за себе си, за кръга от приятели, за заниманията си извън къщи.

И особено в пубертета е много по-добре да го играеш приятел, отколкото детето да се страхува от теб и да тръгне да прави глупости.

Аз пък мисля обратното - тези, които са прекалено строги към децата си и само изискват без да дават, се страхуват да поемат цялостната страна на родителството. Защото всъщност е по-лесно да си лошия и строгия, отколкото да съумяваш да бъдеш приятел във всяка една ситуация.