Наскоро българските медии отбелязаха две години от освобождаването с френско посредничество на българските медици от либийския затвор. Също така наскоро, но вече в самата Франция, магистратите от висшия съдебен съвет решиха, че техен колега съдия следовател, вкарал в затвора само по донос, без основание, за срок от 1 до 3 години 18 души за сексуално насилие върху деца в така наречената афера от Утрo (l'affaire d'Outreau), не заслужава по-строго наказание от това да получи само едно обикновено мъмрене.
Общото и в двата случая е, че висшата френска администрация се оказва с по-голямо влияние и меродавност от обичайното съдопроизводство. По исторически причини – необходимостта от налагането на обща национална идентичност, чиновничеството във Франция още от времето на абсолютизма е всесилно. И нещата в никакъв случай не се променят към по-добро след периода на френската революция. Цветът на нацията е избит и носител на известното „ държавата това съм аз” става чиновничеството – социален слой, даваща едновременно защита и власт на ощастливените да му принадлежат индивиди.
И до днес кариерата на държавен служител води класацията в предпочитанията на средно статистическия французин, като по-доходоносна и по-сигурна от тази в частния сектор. Веднъж издържал конкурса за чиновник, въпросният служител получава нещо като индулгенция за непогрешимост с допенсионно осигурен държавен пост. При толкова ясно отдадено предпочитание към въпросния статут осъществяваната от чиновничеството държавна регулация на обществото има тенденция да се самодоказва и самоподдържа. За справка – само в централното кметство на Париж има заети два пъти повече чиновници отколкото във всичките институции на Европейския съюз взети заедно.
Затова и се стига до парадокса веднъж взето някакво решение от овластен чиновник то трудно (ако не и невъзможно) да може да бъде променено. Има например във Франция законодателство в защита на децата, според което, те могат да бъдат отнемани от родителите им, дори и да са чужденци, ако последните не се грижат добре за здравето им, не ги изпращат редовно на училище или пък се държат лошо с тях. И това може да става по експресни процедури, без първоначално решение на съда, единствено по преценка на социалните служби, които в тези случаи реагират изключително по сигнали, които често пъти не представляват нищо повече от обикновени доноси.
Трябва да се знае, че в чиновническа Франция доносничеството не само е толерирано но и поощрявано (ако примерно някой съобщи за случай на укриване на доходи от трето лице той получава отстъпка в данъците си). Доноса (термина там няма пейоративен смисъл) е и едно от средствата за осигуряване на препитание на стотици хиляди служители, както е в случая с индустрията, в която се е превърнала разделянето на деца от родителите им. По официални данни всяко второ дете от сигнализираните се оказва впоследствие неправомерно отнето от родителите му.
Такъв е и случаят на моето българско по произход семейство, при който и четирите ни деца бяха отнети от френските служби по донос и пласирани разделено в приемни семейства. Деца на 13, 7, 5 и 2,5 години, които никога не са били в лошо материално състояние – аз работех на постоянен договор в Страсбург, не са били малтретирани или в недобро здравословно състояние, бяха измежду първите по успех в класовете си. Но тази, която скалъпи доноса срещу семейството ми, макар и безработна беше за разлика от нас чиста французойка и мотивирана от факта, че придобивайки правото да се грижи макар и само за едно от децата (най-голямото) получава всъщност правото на редовно отпускана парична помощ от държавата в размер на една работна заплата.
Между другото, каква е представата, която се изгражда във френските медии за българите (извън отзвука за медиците ни в Либия)? - Ако по тамошната телевизия минават от време на време репортажи за нас, то те основно са свързани с далаверите на българските цигани, на които никога не се споменава етническия произход, а само това, че са българи, за разлика от техните френски събратя, с които те са във връзка, и за които изрично се подчертава, че са от цигански произход. Поучително в това отношение е да се прочетат и статиите във френските енциклопедии посветени на Тракия, Добруджа, Македония където българите, турско според авторите им племе, са представени като нашественици по въпросните земи.
И за да се върна на темата с децата – тя, извън предубедеността срещу нас българите, е и тясно свързана с насаденото във французите убеждение за непогрешимост на държавните им служители, които по същество са несменяеми независимо от допусканите от тях грешки. – При веднъж взето решение за отнемане на деца от съответните служби, целта на задължителната последваща съдебна санкция за това действие е не толкова да се търси истината, колкото да се оправдаят на всяка цена вече взетите мерки – т.е. в сила влиза постулата за непогрешимост на службите.
Ето защо френският съдия, за да съчетае явното несъответствие между фактите и предприетите вече действия, ни изкарва нас родителите невменяеми. Механизма е съвсем прост. Назначава се психиатрична експертиза, като на експерта се предоставят материалите от доноса, без да се уточнява, че те не са дебатирани или конфронтирани като факти, но затова пък санкционирани като достоверни от съдията. От тук нататък, на „експерта” на който и през ум не му минава да подложи на съмнение авторитета на съдията, решава, че родителите са параноични, тъй като оспорват очевидните „факти” а и „ригидни”, след като не приемат вмешателството в личния им живот на службите, които, според официалната теза, не желаят нищо друго освен добруването на семейството. Така съдията, веднъж получил обратно „експертизите”, може вече да твърди, че „резултатите им потвърждават направените наблюдения”.
За съжаление, апелативният съд в нашия случай с нищо не надхвърли „обективността” на първоинстанционното решение. Вместо да търси дали има реални основания за постановяването на подобна присъда, той се занимаваше главно с въпроса как се изпълнява наложеното ни вече разделение от децата. Несъстоялата се санкция от второинстанционния съд даде впоследствие основание на детския съдия да стовари върху нас с цялата му тежест административния произвол с който разполага и който произтича от статута му на безнаказанност (виж по-горе аферата Утро).
С мълчание бяха подминати българските експертизи, които доказват, че сме нормални и любещи родители – идентично на начина, по който и експертизите на френския професор Люк Монтание бяха отхвърлени от либийският съд. Без никакво основание съдията удължи с още една година отнемането на децата ни, служейки си между другото и с аморалната манипулация, че те (разпитвани не в наше присъствие), вече не искали да се върнат при нас. И въпреки че имаме право да ги виждаме само по час и половина едва два пъти в месеца (поотделно аз и жена ми) в затворено помещение и в присъствието на френски надзирател, беше ни отнета и възможността да ги чуваме по телефона под предтекст, че говорим с тях предимно на български и това не позволявало да бъдем адекватно подслушвани!
Върхът на това „правосъдие” обаче беше, когато съдията в последното за сега заседание пред 5 души свидетели заяви приблизително следното – че докато аз обжалвам неговите решения, не съм готов да видя децата си и това състояние на нещата може да трае още години! Какво друго още мога да добавя след този финален правосъден акорд, освен факта, че не е достатъчно да нямаш в държавното си наименование определението „Джамахирия”, за да претендираш за правова държава. Още по-малко можеш да претендираш за учител в областта на човешките права, когато в ролята на такъв си оставил да се изживява безнаказано бюрокрацията.
Общото и в двата случая е, че висшата френска администрация се оказва с по-голямо влияние и меродавност от обичайното съдопроизводство. По исторически причини – необходимостта от налагането на обща национална идентичност, чиновничеството във Франция още от времето на абсолютизма е всесилно. И нещата в никакъв случай не се променят към по-добро след периода на френската революция. Цветът на нацията е избит и носител на известното „ държавата това съм аз” става чиновничеството – социален слой, даваща едновременно защита и власт на ощастливените да му принадлежат индивиди.
И до днес кариерата на държавен служител води класацията в предпочитанията на средно статистическия французин, като по-доходоносна и по-сигурна от тази в частния сектор. Веднъж издържал конкурса за чиновник, въпросният служител получава нещо като индулгенция за непогрешимост с допенсионно осигурен държавен пост. При толкова ясно отдадено предпочитание към въпросния статут осъществяваната от чиновничеството държавна регулация на обществото има тенденция да се самодоказва и самоподдържа. За справка – само в централното кметство на Париж има заети два пъти повече чиновници отколкото във всичките институции на Европейския съюз взети заедно.
Затова и се стига до парадокса веднъж взето някакво решение от овластен чиновник то трудно (ако не и невъзможно) да може да бъде променено. Има например във Франция законодателство в защита на децата, според което, те могат да бъдат отнемани от родителите им, дори и да са чужденци, ако последните не се грижат добре за здравето им, не ги изпращат редовно на училище или пък се държат лошо с тях. И това може да става по експресни процедури, без първоначално решение на съда, единствено по преценка на социалните служби, които в тези случаи реагират изключително по сигнали, които често пъти не представляват нищо повече от обикновени доноси.
Трябва да се знае, че в чиновническа Франция доносничеството не само е толерирано но и поощрявано (ако примерно някой съобщи за случай на укриване на доходи от трето лице той получава отстъпка в данъците си). Доноса (термина там няма пейоративен смисъл) е и едно от средствата за осигуряване на препитание на стотици хиляди служители, както е в случая с индустрията, в която се е превърнала разделянето на деца от родителите им. По официални данни всяко второ дете от сигнализираните се оказва впоследствие неправомерно отнето от родителите му.
Такъв е и случаят на моето българско по произход семейство, при който и четирите ни деца бяха отнети от френските служби по донос и пласирани разделено в приемни семейства. Деца на 13, 7, 5 и 2,5 години, които никога не са били в лошо материално състояние – аз работех на постоянен договор в Страсбург, не са били малтретирани или в недобро здравословно състояние, бяха измежду първите по успех в класовете си. Но тази, която скалъпи доноса срещу семейството ми, макар и безработна беше за разлика от нас чиста французойка и мотивирана от факта, че придобивайки правото да се грижи макар и само за едно от децата (най-голямото) получава всъщност правото на редовно отпускана парична помощ от държавата в размер на една работна заплата.
Между другото, каква е представата, която се изгражда във френските медии за българите (извън отзвука за медиците ни в Либия)? - Ако по тамошната телевизия минават от време на време репортажи за нас, то те основно са свързани с далаверите на българските цигани, на които никога не се споменава етническия произход, а само това, че са българи, за разлика от техните френски събратя, с които те са във връзка, и за които изрично се подчертава, че са от цигански произход. Поучително в това отношение е да се прочетат и статиите във френските енциклопедии посветени на Тракия, Добруджа, Македония където българите, турско според авторите им племе, са представени като нашественици по въпросните земи.
И за да се върна на темата с децата – тя, извън предубедеността срещу нас българите, е и тясно свързана с насаденото във французите убеждение за непогрешимост на държавните им служители, които по същество са несменяеми независимо от допусканите от тях грешки. – При веднъж взето решение за отнемане на деца от съответните служби, целта на задължителната последваща съдебна санкция за това действие е не толкова да се търси истината, колкото да се оправдаят на всяка цена вече взетите мерки – т.е. в сила влиза постулата за непогрешимост на службите.
Ето защо френският съдия, за да съчетае явното несъответствие между фактите и предприетите вече действия, ни изкарва нас родителите невменяеми. Механизма е съвсем прост. Назначава се психиатрична експертиза, като на експерта се предоставят материалите от доноса, без да се уточнява, че те не са дебатирани или конфронтирани като факти, но затова пък санкционирани като достоверни от съдията. От тук нататък, на „експерта” на който и през ум не му минава да подложи на съмнение авторитета на съдията, решава, че родителите са параноични, тъй като оспорват очевидните „факти” а и „ригидни”, след като не приемат вмешателството в личния им живот на службите, които, според официалната теза, не желаят нищо друго освен добруването на семейството. Така съдията, веднъж получил обратно „експертизите”, може вече да твърди, че „резултатите им потвърждават направените наблюдения”.
За съжаление, апелативният съд в нашия случай с нищо не надхвърли „обективността” на първоинстанционното решение. Вместо да търси дали има реални основания за постановяването на подобна присъда, той се занимаваше главно с въпроса как се изпълнява наложеното ни вече разделение от децата. Несъстоялата се санкция от второинстанционния съд даде впоследствие основание на детския съдия да стовари върху нас с цялата му тежест административния произвол с който разполага и който произтича от статута му на безнаказанност (виж по-горе аферата Утро).
С мълчание бяха подминати българските експертизи, които доказват, че сме нормални и любещи родители – идентично на начина, по който и експертизите на френския професор Люк Монтание бяха отхвърлени от либийският съд. Без никакво основание съдията удължи с още една година отнемането на децата ни, служейки си между другото и с аморалната манипулация, че те (разпитвани не в наше присъствие), вече не искали да се върнат при нас. И въпреки че имаме право да ги виждаме само по час и половина едва два пъти в месеца (поотделно аз и жена ми) в затворено помещение и в присъствието на френски надзирател, беше ни отнета и възможността да ги чуваме по телефона под предтекст, че говорим с тях предимно на български и това не позволявало да бъдем адекватно подслушвани!
Върхът на това „правосъдие” обаче беше, когато съдията в последното за сега заседание пред 5 души свидетели заяви приблизително следното – че докато аз обжалвам неговите решения, не съм готов да видя децата си и това състояние на нещата може да трае още години! Какво друго още мога да добавя след този финален правосъден акорд, освен факта, че не е достатъчно да нямаш в държавното си наименование определението „Джамахирия”, за да претендираш за правова държава. Още по-малко можеш да претендираш за учител в областта на човешките права, когато в ролята на такъв си оставил да се изживява безнаказано бюрокрацията.
