Подкрепете активното естествено раждане в БГ!

Да бе да...как имате очи да пишете такива неща. Липсвал и бил подход. Не знам на колко места по света лекарски персонал би си позволил по каквато и да е причина да се държи по този начин- гарантирам ти, че на са много. Това е недопустимо!!! Но щом се намират хора, които да оправдаят подобно отношение и да търсят вината в пациента, явно нещата няма да се променят скоро. С какво е виновна тя??? Да не говорим, че е била готова да поеме отговорност за решенията си...не ми отговаряй 

....

И с това приключва урокът за Робският Манталитет.

Махам се преди да повърна. Много ми дойде за днес.

Целият живот е курс по фин баланс между борбеност и дипломатичност. Но това хората с ригидни възгледи като на някои от пишещите тук (Sheila, Meg! и др.) трудно могат да разберат.


Ще отида и по-далеч. За да се случи така с момичето, немалка вина има точно Meg! и the drama queens от темата "Раждане вкъщи".

Как ли щяха да се развият събитията, ако Meg! не беше взела "присърце проблема на Лорчето"?
Вместо да й съдейства да намери начин да осъществи диалог със съпруга си, я е настройвала допълнително срещу роднините й:


и й е пълнила главата със щуротии:


Вместо да ставате косвена причина за отвратителните раждания на объркани момичета, по-добре не се месете в живота им и след това не обвинявайте другите (семейство, лекари), че реагират остро на тази намеса.

Със сигурност мога да твърдя, че в нейния случай щеше по-добре да се справи с болничните предизвикателства, ако беше обсъдила проблемите си със семейството си и с определен, избран от нея лекар и ако не се бяхте намесили в живота й със съветите да тръгне с рогата напред срещу цяла система. Сама. Къде бяхте вие, съветниците й, когато й се е налагало да се сблъска с тези трудности?

Помислете за това.

Шейла, разбира се, че за това, което се е случило на жената не може да има оправдание. Като прочетох разказа плаках. Тази жена са я унижили, насилили, отнесли са се с нея като с долна измет! За това не може да има оправдания, никой не заслужава такова отношение! И сериен убиец има право да осъди охраната в затвора за подобно отношение.
За съжаление ние живеем в реалност, където такива неща се случват и моят рационален разум ме кара да търся пътища, да анализирам и да се опитвам да измисля вариант такова нещо да не се случва пак (защото тези  "доктори" и "акушерки" утре пак ще насилят жена....) То е ясно, че човек, който е способен на такова престъпление е няма право да упражнява такава професия...

Но промяната става трудно, за да се променят нагласите на лекарите трябва те самите някак да присъстват на активно естествено раждане, а това е трудно, защото те сами не го допускат. Все си мисля, че жени, които имат сила и дипломатичност да се споразумеят и да бъдат оставени да родят естествено могат малко по малко, капка по капка да помогнат лекарското съсловие да се промени. Аз съм говорила с лекари, знам колко им е трудно да приемат новостите, да излязат извън това, с което са свикнали и с което се чувстват в безопасност... Но в името на дъщерите си, на бъдещите си снахи, в името на всички жени в България трябва да полагаме усилия да променим статуквото, да създадем родилни къщи, да променим отношението на лекарите към пациентите. Затова аз пиша в темата и я чета, затова подкрепих петицията и затова се чудя дали с повече дипломация няма да има повече успех една родилка...

Още веднъж, съжалявам ако поста ми е прозвучал все едно търся вина в жената за това, което и се е случило! И още веднъж, срам ме е че живея в държава, където такива неща се случват безнаказано!

И аз съм напълно съгласна, че такива раждания, за каквото разказва Мег, не могат да се оправдаят с нищо. Каквото и да е отношението на пациентката, това си е гавра, откъдето и да го погледнеш. Не тя трябва да мисли за дипломация в такъв момент! Има един такъв момент, че пациентките на родилните отделения са особени - каквото и да правят лекарите, майките са накрая все доволни, нали се прибират вкъщи с бебето. Това дава на медицинския персонал доста свобода... А и друго ме смути в разказа: останалите майки явно са били на мнение, че всичко е наред и точно така трябва. Трудно ще бъде с промените и в главите на майките, защо ли съм чувала изказвания като "не ми трябва мъжа ми да ме гледа в такъв момент", "не ми трябва нищо да знам за тазовото дъно"...
Що се отнася до цитираните от Доц. Сираков рутинни процедури при раждане в Германия, след 2 раждания не бях чувала нито за клизма, нито за бръснене. В университетската клиника, само с акушерка (едното с лицево предлежание), единствената рутинна процедура беше абокат (това ми беше предварително известно и нямах нищо против, може би можех и да откажа, не знам).
В Полша действа от 1996 организация "Да раждаме човешки", която се бори за промяна на условията в болниците, организира курсове за бъдещи родители и медицински персонал, води ранкинг на болниците и лекарите. Моето впечатление е, че е доста успешна. Може би тази информация не е нова за организаторите на петицията, но все пак.

marinamima, аз съм учила в Полша (Варшава). Може ли да ми пратиш на лични линк или нещо друго за организацията. Бих искала да проуча техния опит  
Само да спомена, че раждането в Полша, в голямата си част е същато като в България, същите рутинни процедури, само отношението е една идя по-добро...

Мишка моя, четох отново петицията в опит да разбера кое в изразните средсва звучи неприемливо. Много ми е трудно, разбира се, защото не съм медицинско лице и не мога да се поставя на ваше място и да я погледна през вашите очи. Дали това е точка 9, която пледира за допълнително обучение, т.е. намеква, че обучението на лекари и акушерки у нас не е добро? Или други места в текста, които биха навели човек да мисли, че медицинските специалисти в момента не спазват добрите практики, след като те се изброяват толкова подробно и с референции?
Наистина бих искала да разбера кое дразни и как може да бъде поднесено по-добре. Това няма как да стане в рамките на тази петиця, но може да бъде използвано при по-наташните контакти с медицинската общност. От конфронтацията никой няма полза...

http://www.rodzicpoludzku.pl/
И всичко е на полски.

http://translate.google.com/translate?js=y&prev=_t&hl=bg … p;history_state0=

Здравейте.
Твърдо реших това да е последния ми постинг. Не защото ме е страх, дезертирам или каквото още може да се измисли за това мое решение. А защото не мога да Ви насмогна. Всяко мое включване предизвиква лавина от писма. На 90 % от тях ме сърбят ръцете да отговоря. Но това отнема страшно много време. Каквото аз просто нямам...
Има действително страшно много въпроси за разискване и проблеми за решаване. С една част от изложените възгледи съм абсолютно съгласен, с други – не. По тези въпроси може да си говорим години...
Ще се спра само на няколко от вашите писма. За последен път. Това не значи, че де оттеглям. Каквото сме се договорили с Вашите представителки си остава в сила. Имам и още някои идеи в тази насока...
Аз дори вече действам по въпроса и говорих с двама от най-отрицателно настроените (както се оказа) към т.н. „естествено раждане” колеги. И успях малко „да ги пренастроя”...   Да се съгласят да влязат в диалог. А не да отричат, още преди да са чули за какво става дума.
А те са настроени така, защото са се сблъскали професионално с „надъхани” от форума жени, дошли да раждат в „Майчин дом”.

Тук ще си позволя да цитирам последното писмо на Persona.

„Целият живот е курс по фин баланс между борбеност и дипломатичност. Но това хората с ригидни възгледи като на някои от пишещите тук (Sheila, Meg!) трудно го разбират.
Цитат на: Sheila в Вторник, 03 Ноември 2009, 16:56
Ако някой може да прочете този разказ и все пак да намери и грам вина в жената...И никоя жена не заслужава или подпомага по какъвто и било начин насилието което е било направено над тази майка. Няма НО, няма АМА. Няма.
Не знам как да отговоря на това.  Заприличва ми на коментар от типа "Ако не беше с къса пола, нямаше да я изнасилят".

Ще отида и по-далеч. За да се случи така с момичето, немалка вина има точно Meg! и the drama queens на темата "Раждане вкъщи".
Ако Meg! не беше взела "присърце проблема на Лорчето" и вместо да й съдейства да намери начин да осъществи диалог със съпруга си, я е настройвала допълнително срещу роднините й и й е пълнила главата със щуротии:

Цитат на: Meg! в Вторник, 03 Ноември 2009, 13:21
Само да уточня, че майката беше изключително добре подготвена за раждането и щеше да се справи сама без травми, ако близките й не я бяха принудили със заплахи и психически тормоз да отиде в болницата...

Цитат
Meg!: Засега не виждам причина, нещата при Лорчето да не станат както тя ги иска. Клер ми даде страхотни съвети за нея, а и хомеопатията ще помогне.
Meg!: По ред причини е много вероятно Лорчето и бебето й да попаднат в болница до 24 часа от раждането и ако тя не подпише информираните съгласия за себе си и бебето, може да даде само съгласие да се следят въпросните показатели и да се чака.
Котката Марта: Мислиш ли, че това не обезсмисля домашното раждане - като имаш предвид отношението към дръзналите да не се подчинят на системата...
Meg!: О, категорично не! Със сигурност ще има не малко упреци в болницата, но силата, която ще я залее след това събите вкъщи и всичко, което ще направи в процеса на подготовка, ще я изолират почти от всеки евентуален тормоз. Тя има и подкрепата на сестра си, която може да бъде до нея в голяма част от времето, а това много много ценно.

Вместо да ставате косвена причина за отвратителните раждания на объркани момичета, по-добре не се месете в живота на хората и след това не обвинявайте другите (семейство, лекари), че реагират остро на тази намеса.
Със сигурност мога да твърдя, че в нейния случай щеше по-добре да се справи с болничните предизвикателства, ако беше обсъдила проблемите си със семейството си и с определен, избран от нея лекар и ако не се бяхте намесили в живота й със съветите да тръгне с рогите напред срещу цяла система. Сама. Къде бяхте вие, съветниците й, когато й се е налагало да се сблъска със системата?

С тези думи съм АБСОЛЮТНО съгласен ! И, извинявайте, но всеки нормален лекар, като чуе думите за «силата» която щяла да я залее и как хомеопатията щяла да и помогне (не разбрах – за какво...) ще си постави в главата една определена диагноза и ще прекрати диалога... Пак се извинявам за резките думи...

Впрочем, за да не останете с погрешно мнение за мен – аз съм изключително отворен към т.н. «алтернативни методи» като акупунктура (не се занимавам, но изпращам пациентки), хипноза (занимавам се лично), билколечение, хомеопатия (да, и хомеопатия, само че – не за всякакви болести и състояния), член съм на Германското дружество по психосоматика в акушерството и гинекологията... Провеждаме в България, с немски лектор курс по психосоматика, през март 2010 ще бъде третият модул) и т.н.
Всички тези методи си имат своето място. И аз прилагам тези от тях, за които съм се убедил, че действат и при състояния, за които са подходящи. Но държа лично да съм се убедил в това. Защото има и много шарлатани, които се представят за велики лечители, владеещи велики и единствени методики. Не може да отречете, че ги има...

Но промяната става трудно, ...   ...могат малко по малко, капка по капка да помогнат лекарското съсловие да се промени. Това е вярно.
Аз съм говорила с лекари, знам колко им е трудно да приемат новостите, да излязат извън това, с което са свикнали и с което се чувстват в безопасност...
С това не съм съвсем съгласен. Лекарите не възприемат трудно новостите. Напротив, мислещите лекари постоянно търсят «новости». (Е, има и «немислещи», но това е друг въпрос...) Защото ние самите не сме доволни от много от нещата, които правим. От това . как ги правим. Защото е много тежко да имаш пред себе си един болен, страдащ човек и да не можеш да му помогнеш. Не е лесно да стоиш срещу него, той да те гледа с надежда... а ти да знаеш че не можеш да помогнеш. Аз затова съм се обръщал и пробвал и акупунктура, и хипноза, и хомеопатия, билколечение...
Тези 8000 души от цял свят, които се бяха събрали преди седмица в Кейп Таун не бяха били целия този път (за нас, 18 човека от България, това бяха някъде около 2 х 8500 км.) просто за да се разходят. Там е мястото, където се изнасят всички нови неща. Нови открития, методи, идеи. Аз лично имам 83 участия в международни конгреси и почти винаги нося обратно по нещо ново. И с всеки от «мислещите» е така...
Пак обаче бих запитал – защо на такива форуми не се изнасят данни за всички тези «чудесни» методи ? Защо не ги пропагандират и разпространяват по света ? От само себе си възниква отговорът, че не се изнасят, защото няма статистически достоверни данни за тяхното действие. Защото на тези форуми се събират всички най-най от специалността, които няма да приемат просто на доверие всяко нещо... А това пък веч навежда на мисълта за някаква шарлатания... Всеки един авторитетен човек в професията си няма да си ангажира името току-тъй с нещо, без действително да е убеден в неговата стойност...
Друг възможен отговор – че не искат да разкриват метода си, за да са «уникални» и само те да печелят от него. В частните си клиники. Пак не звучи добре...

Та така... Вземам си довиждане. Не - сбогом, както забелязвате... Като се познавам, сигурно ще продължавам да следя форума и, колкото и да нямам време,  вероятно по някое време ще ме засърбят неудържимо ръцете да отговоря на някое писмо...
Вие ще продължите да дискутирате, разбира се... Съгласен съм, че има много неща за оправяне. В отношението на лекарите и акушерките към раждащите, може би трябва да се преразгледат някои концепции и установени правила, но също така трябва и да се "смегчат" някои крайни "концепции" на привържениците на естественото раждане. Защото това, че една третораждаща е родила абсолю  тно нормално в къщи, без каквато и да било помощ, не може механично да се пренесе към една първораждаща, с тесен таз, например. Която не знае за тази особеност на таза си. Това го казвам само като пример. Мога още много скрити опасности да ви изредя...
От крайности (и от двете страни) няма никаква полза. Винаги истината е някъде по средата. Но за да се достигне до нея трябва диалог... Разумен, доброжелателен и непредубеден.
Надявам се - той да продължи.
За да не предизвикам нов взрив от писма (на които може да се изкуша да отговоря ) ще изпратя коментарите си към текста на петицията само на няколко души. Само че - утре.
С уважение
Доц. Сираков

Това е разказ, който мислех никога да не разказвам. Който отчаяно се опитвам да забравя вече ........ година. Който не искам да се случва на никого...

Да го започна ме предизвикаха сълзите на една жена, минала през същото... Аз го наричам изнасилване. Изнасилване от лекарски екип.

Да го завърша ме предизвика настоящата тема и особено част от нещата, които прочетох в последните страници. Например как ако си платиш, ще получиш добро отношение. Или как поредната жертва на изнасилване била предизвикала докторите. Или как докторите всъщност си вършели работата, само на някои им липсвали седем години.
Де да беше на някои, г-н докторе – щяха да са изхвърчали и да са забравили, че имат диплома... Нямам нищо напротив да не ми отговаряте, достатъчно ще ми е да се замислите.

Този разказ вероятно ще звучи познато на всички, които са преживяли травматично раждане. Може би и на тези, които просто са преживяли раждане в българска болница, дори да са имали късмета всичко да завърши благополучно.

Разказ, който бременните за първи път може би е добре да не четат. А може би е точно обратното. Не е лошо човек да знае какво го очаква, да е подготвен. Така шокът ще е по-малък. Не знам. Всеки решава за себе си. Темата е ясна.

Вечерта преди раждането
С мъжа ми сме на кратка разходка в парка, когато усещам първите контракции. Вечеряме с приятели. Тихомълком се радвам, че моментът наближава и се притеснявам какво ще стане, ако трябва да звъня на доктора посред нощ. Прекарах нощта в разходки между спалнята и тоалетната и чудене дали това всъщност са контракции.

Денят Х,  сутринта
Казах на мъжа ми, който ме накара веднага да звънна на доктора. Обадих се и обясних, че от предната вечер имам болки, които в момента са на 5-6 минути – вероятно контракции, но не съм напълно сигурна. "Защо не се обади по-рано", попита той, "тъкмо бях нощна смяна". "Ами… съжалявам, не съм се сетила за тази възможност…" "Добре, ела в 4 в частния ми кабинет, там ще видим за какво става дума". Останах доста изненадана, но не посмях да му противореча. Седнахме на кафе. Какво ти кафе, мен вече яко си ме присвиваха коремът и кръстът, при това на 3-4 минути. Явно ми е личало, защото мъж ми каза, че тръгваме за болницата, независимо от това какво е казал докторът. Съгласих се. Реших, че може да ми направят един запис да се види какво става и после да си тръгнем. Не било писано да стане точно така. Докато чакахме на опашка пред кабинета, болките ми вече бяха на около 2 минути, когато ме вързаха на леглото, след има-няма няколко минути, акушерката ми се скара „Ама ти раждаш бе, момиче, имаш контракции на 2 минути, не ги ли усещаш”. Отговор хич и не дочака – „Хайде, качвай се тука на стола да те прегледа докторката и ще те качваме.” Ма къде ще ме качвате, бе, хора, как на стола – в този кабинет е върволица от народ. Нима трябва да се разкрача пред всички? Не искам. Отделно се притеснявам да не прецакам нещо моят доктор – кой да му мине през главата, че всички са в кюпа... „Как не искаш - ще родиш пред вратата?”, продължава да ми се кара акушерката. „Няма не искам, не можем да те пуснем да си ходиш с тези контракции.” „Как да не можете, ако трябва ще се подпиша някъде…”
Прегледаха ме в крайна сметка. Разбира се пред публика – една на леглото за запис плюс безброй други, влизащи и излизащи. Бях с 4+ см разкритие. „Моят доктор” разпореди да ме приготвят за раждане, а мъж ми да отиде да го вземе.

11 часа, приемане в болницата
В този момент някъде се почувствах като някакъв предмет в ръцете на непознати хора, нещо, което „ще подготвят за раждане” (каквото и да значеше това)… Е, казах си, моят доктор ще дойде скоро, с него ще е по-различно. Преглътнах стъргането с ръждясалия бръснач (не че имаше много какво да изстържат, но това е – такива са правилата – стърже се и точка по въпроса). Преглътнах и клизмата със студена вода и се отправих към тоалетната. Имах цели 5 минути, след което се започна тропане по вратата „Хайде, какво правиш там, излизай” (като че тази работа може да се свърши по часовник). Не съм ходила в казарма, но горе-долу така си я представям… Излязох, иначе те щяха да влязат, а вратата, разбира се, не се заключва…
С голяма неохота започнах да се събличам, тъй като междувременно в кабинета продължаваха да влизат и излизат бременни, доктори, акушерки и който се сетите, даже и татковци надничаха от време на време, кой му пука тук за някакво си лично пространство, родилките нямат право на такова. Опитът ми да си облека нощницата беше придружен от дружен смях от страна на присъстващия персонал „Ха-ха-ха, вижте я тая, ще ражда с гащи и сутиен”.
Връчиха ми разни листа за подпис. „Какво е това?”, попитах. „Стандартни документи. Хайде подписвай, че и други чакат.”. Подписвам. Какво ли ми остава...
И така, ето ме „подготвена” по всички правила на изкуството, а иначе със сълзи в очите, уплашена до смърт и мечтаеща единствено да си плюе на петите и да избяга далеч от това място, в което всички се държат все едно съм полуфабрикат на поточната линия във фабриката за бебета. Не знам защо, но болничната нощница още повече усилваше паниката, която внезапно ме обхвана. Когато се сбогувах с мъжа ми под строгия поглед на една акушерка, имах чувството, че са ми облекли затворнически дрехи и ме водят към килията…

12 часа – предродилна зала
И така, ето ме в килията. Все още по сандалки, в навалицата и между подигравките в приемния кабинет никой не се сети да ми каже, че може да си обуя някакви чехли… Нищо по-различно не ме чакаше „горе”. Посочиха ми легло и се разпоредиха да лягам. „Не може ли да се разхождам”, попитах. Не че бях чела нещо за разходки, просто мисълта, че ще стоя закотвена там ми беше неприятна. Не можело. Тръгнах да си изваждам телефона, имах отчайваща нужда да поговоря с някого, просто да направя нещо, което да разсее мрачните ми мисли. Но не бе. „И да си изключиш телефона, да не мислиш, че тук си си у вас!”, долетяха поредните сърдити инструкции, последвани от „Дай си ръката”. Послушно подадох ръка, в която моментално бе забучена някаква игла. „Ама чакайте, какво ще ми правите? Аз искам да раждам нормално, какво ще ми слагате?”. „Няма значение, тука така се прави. И каквото каже докторът, това ще ти слагаме”, беше милото обяснение. Появи се и Негово величество Моят Доктор. Прегледа ме, причинявайки ми поредната буря от травмиращи усещания и обяви, че имал съмнение за "едно нещо". На фона на всичко преживяно до момента тази недомлъвка буквално ме довърши, още повече, че той отказа да ми обясни по-подробно. Разпореди се какво да ми сложат в системата, спука ми водите и заяви, че до 14 часа ще съм ‘готова’. Как иначе – има си човекът часове в частния кабинет... После разбрах, че е казал и на мъжа ми същото – да иде пие едно питие и да се върне в 14.И така останах в предродилна, гърчеща се от болка, унизена и уплашена. На съседното легло се гърчеше друга жена, която от време на време беше ‘поощрявана’ с изказвания от рода на „Като не ти харесва да те боли, защо толкоз бързо направи второ, а?!?!”. Имах желание да се движа, така болката беше по-лека, също да ходя до тоалетната, но бях вързана за леглото заради системата. След един час просто не можех повече да издържам. Молех се да ме пуснат до тоалетната (също ужасно унизително нещо, и в училище не ми се е налагало), докато накрая една акушерка се смили над мен и ми откачи системата за малко. Това ми спечели 5 минути спокойствие, преди да започнат да ми чукат по вратата... И обратно вързана в леглото, гърчеща се и чудеща дали някога ще свърши всичко това... Наложи се отново да се моля на тези, които по стечение на обстоятелствата в този момент имаха пълна власт над мен – умирах от жажда до степен, в която устните ми бяха пресъхнали и болезнено напукани. Вода така и не получих, но същата мила акушерка (единствената там) се съгласи да ми намокри устните с малко вода, колкото да ме раздразни още повече – бях готова да изям марлята, с която ме мокреше... По едно време отново ми се приходи до тоалетна. Казах това на акушерката и решиха, че имам напъни. Инструктираха ме да напъвам известно време на леглото. Напъвах.. чувах възмущения никой ли не ми бил направил клизма (втория път раждах без клизма и въпреки това нямах никакви такива инциденти).  Болеше ме много и продължавах да бъда скована от страх. Казаха да отивам в родилна зала. Една акушерка се опита да протестира – каза на доктора да ме оставят малко да напъвам клекнала или права. Коя пък е тя, че да се обажда..


около 13 часа, родилна зала
Качиха ме на магарето, а там.. там изтезанията достигнаха своята кулминация. Кулминация, която превърна денят, който трябваше да е един от най-щастливите в живота ми, в един от най-кошмарните ми спомени. Около мен се събраха много хора и всички крещяха „Напъваааааййй”, „Нищо не правиш”, „Ще си убиеш бебето” и какво ли още не. Чух, че ‘моят’ доктор се обърна за помощ към свой колега, защото бил по-едър. Скоро разбрах и какво е имал предвид. Въпросният колега без никакво предупреждение се метна върху корема ми. Изплаших се, че ще ми убие бебето и не знам и аз откъде намерих сили, надигнах се и се опитах да го отблъсна от мен. Тогава останалите от екипа му се притекоха на помощ – някои ме натискаха към леглото, други ми държаха ръцете. Вече не знаех на кой свят съм – започнах да се моля да ме срежат и да извадят бебето. По едно време изгубих съзнание за малко. Миг след това над мен седеше поредната анонимна персона в престилка, държеше спринцовка и питаше останалите „Да я отнасям ли?”.


по някое време след това
Събудих се от дълбок сън със смътни спомени за миговете преди да заспя. Огледах се. Нямаше никой. Незнайно защо, явно подсъзнателна асоциация, залата ми заприлича на току що почистена касапница....
Не можех много да мърдам – изпитвах силна болка и бях замаяна. Бебе не се чуваше, не се и виждаше. В главата ми се блъскаха мисли – коя от коя по-ужасяващи. По едно време се появи жена в престилка. „Какво стана?”, попитах. „Не виждаш ли, че имаш бебе?”, сопна се тя – „имаш гривна с номер”. Сигурно се е очаквало да се досетя... „Извадиха го с форцепс”. „Искам да го видя”. „Сега?!” – все едно исках най-неестественото и невъзможно нещо на земята...
Не след дълго ме откараха в стая и останах сама със себе си и със сълзите си. Не знаех къде е детето ми и какво става с него, не знаех какво е станало с мен – само знаех, че съм буквално изкормена отдолу – това го усещах... „Моят доктор” не беше счел за нужно да ме изчака и да поговори с мен относно това какво се е случило, защо, какво и как да очаквам. Имаше си часове човекът, в частния кабинет. Пуснаха за малко мъжът ми – по-угрижен не го бях виждала. Съвсем не знаех какво да мисля. И после пак останах сама...

В следващите дни
В следващите дни униженията продължаваха, едно след друго, едно след друго, в безкрайна върволица, която ми се иска някога да забравя, но едва ли ще мога...
Молбите пред детско да си видя бебето и да ми дадат сведения за него. „Наддало е 5 грама” – това беше максимумът, който успявах да измъкна, „но не е добре и не можем да ви го дадем”.
„Да го кърмите?! Абсурд” Гърдите ми бяха твърди като камък и ужасно болезнени, вдигнах температура – „Нормално, ходи се помоли на някоя майка да ти покаже какво да правиш с помпата”. Кърмата, която изцеждах, изхвърлях в умивалника...
Прегледите пред очите на всички от съседния блок, защото нямаше кой да дръпне пердето.
Как се изпуснах по голяма нужда насред стаята, след като ми дадоха слабителни, а никой не ме беше предупредил за това какво може да очаквам след изнасилването. И поредните натяквания, които трябваше да изтърпя от санитарки и акушерки, като че не ми беше достатъчно притеснението как ще живея от тук нататък, ако се изпускам така...
Опита ми да седна на дървения стол в детско отделение върху разпраното си дупе и да накърмя бебето си. И как ми го издърпаха от ръцете на десетата минута, след като то току що беше засукало...
Шокът, който изживях, когато за първи път се видях ‘отдолу’.
Крясъците, които изтърпях, защото предпоследния ден, когато бебето ми най-сетне остана в моята стая, си бях позволила да го разповия, защото се беше наакало. „Тук да не си си у дома?!”.

Не съм... за огромно мое съжаление... а би трябвало... Ако бях, нищо от това нямаше да се случи...

Когато си тръгнах от болницата, наистина имах чувството, че излизам от затвора, след като съм си излежала присъдата.

----
„Едното нещо” – неправилно предлежание на плода. Проучванията ми в последствие показаха, че е имало сериозни причини да се подозира такова по време на първия преглед, а дори и преди това. Показаха също така, че всички предприети интервенции по ускоряване на раждането (наред със стреса, преживян от мен) са допринесли за това, което се случи.

„Това, което се случи” – заклещване на бебето в родилния канал, оток на главата му и варварско ‘животоспасяващо’ (застрашения от самите лекари живот) изваждане с форцепс.

„Последствията”

Бебето: АПГАР 5, огромен кефалохематом, гърчове и кръвоизлив, системи фенобарбитал, антибиотици и други хубости, тежка жълтеница. ТФЕ 20 дни след раждането – разширен вентрикул, кисти, които трябва да се следят. Спастичност на едната страна на тялото, от там - подозрения за ДЦП, една година ходене по мъките и неизвестност (докато проходи и проговори), препоръки да се следи поне до училищна възраст за късни последствия.
Това са само преките следствия. Върху косвените не се спирам.

Майката: Разкъсвания четвърта степен, зашити ан-блок и както дошло (цитирам лекар). 3 месеца ходене на промивки и превръзки във въпросния кабинет с върволицата посетители и убеждения как раните зарастват бавно, но качествено. В последствие се оказа, че нищо не е зарастнало като хората. Това е без нелицеприятните подробности от рода на фистули, смъквания, недобре функциониращи мускули и т.н., както и всички неудобства, свързани с тях. Необходимост от сериозна операция за корекция на последствията, ако въобще такава е възможна.
Отново само преки физически следствия. Косвените дори не се броят, още повече, че за много хора са смешни и/или глупави – нали в крайна сметка сме живи и що-годе здрави...

Не-е-важно, потресена съм! Наистина си заслужаваме да се затрием като нация, след като толкова просташки, грубо, жестоко и не знам още как посрещаме новия живот! Дори ветеринарите гледат да осигурят спокойствие за раждащите си "пациенти".

Май болничният персонал трябва да спре да се гордее с годините си обучение и да се върне да навакса първите си седем години - да се научи на елементарно уважение към достойнството и здравето на раждащите жени.

Прегръщам те, дано всичко е наред с детенцето ти !  

Не-е-важно, браво, че събра куража да ни разкажеш!  

Персона, не ти прави чест да злепоставяш хора, които не познаваш, в тема, която няма нищо общо с твоята вътрешна непоносимост към дадените личности!

Хм, Доц. Сираков! Уж сте отворен към "алтернативните" методи, а не познавате "силата". Явно отношението ви към тях се крие в употребата на кавичките! Жалко!
Аз лично усетих на собствен гръб как точно помага акупунтура и хомеопатия по време на раждането. Не е важно да сте отворен, важно е да внедрите отвореността си и да стане практика, както е по света.
Успех!

За съжаление гадостите, описани тук, могат да бъдат спрени и трябва! Много жени, обаче, считат за по-естествено да траят и стискат зъби, защото "минава и се забравя". И ходят да се хвалят по темите как са родили в държавна болница без да дадат нито лев. Мерси от такова раждане, ще кажа аз!

Боже, призля ми!

Доц. Сираков, не видях единствено коментар към двата разказа, които майките намериха сили да споделят. Пропускам ли нещо или?... Нали докторите правят всичко за "доброто" на пациента и защото носят отговорност. Има ли в България доктор, който да е понесъл съдебна отговорност до сега?! Къде е отговорността за всичко това, което им се е случило? нещо ми се губи!

Добре, де - не може ли такива разкази да се оформят като жалби към институциите? Ако ще и към Бойко Борисов или Европейските комисии да е - все нещо трябва да се прави по въпроса! Докторите се държат така, както им се позволява, да ме прощавате.